В последните няколко дни телевизионните новини ни обремениха от подробна информация за случилата се трагедия в гр. Бяла. Изговориха се какви ли не неща. Хвърляха се обвинения в една или друга посока. Ту мостът бил тесен, ту товарният автомобил претоварен.
Неопитност на шофьора или лошо време, каквато и да е причината, нещастието се случи. Важно е какъв ще е изводът, който ние ще си направим?
Когато си задавам този въпрос, се сещам за един инцидент, сходен с горния, споменат в светото евангелие. Някога в гр. Йерусалим паднала Силоамската кула и убила 18 „невинни” граждани. Господ Иисус Христос бил попитан за коментар, на което Той отговорил: „Мислите, че ония осемнадесет души... бяха по-виновни от всички живеещи в Йерусалим? Не, казвам ви, но ако не се покаете, всички тъй ще загинете” (Лука 13:4).
Може би тези хора, които така неочаквано за нас напуснаха този свят при катастрофата, не са били по-грешни от всекиго от нас, но тяхната внезапна смърт е поука за нас - останалите живи, а също и за онези, които оцеляха при злополуката. Господ не желае смъртта на грешника, а неговото покаяние. Той винаги дава отсрочка на Своето справедливо наказание в очакване на нашето вразумление. Очаква и се надява да се обърнем от беззаконията си към Него – нашия благодетел, та да ни спаси.
Колцина от българите, макар и традиционно православни, наистина осъзнават, че сега е пост? Време за подвиг, за молитва и въздържание. Време за размисъл, за разкаяние и поправяне. Колко от тези, които пострадаха, са вярвали в Бога и са се уповавали на Него? Дали са постили и са общували молитвено ежедневно с Господа? Дали останалите българи, залисани в блудкави сериали и реалити-шоута, се настроиха да посрещнат с духовна радост наближаващото Рождество Христово? Дали ще се размислят върху изключителното световно събитие – раждането на Христос Спасителя, което ще възпоменем за пореден път, или отново ще останат „хладни” към Бога и пасивни в грижата за спасението си? Нима отново празникът ще се отбележи и запомни с богатата празнична трапеза и с поредното напиване, вместо да се съберем в почти празния храм?
Ето, някой предложил да построят дори църквица в памет на жертвите от трагедията в Бяла. Хубава идея, но ще има ли кой да влезе в нея, като я построят. И когато удари празнично камбаната в неделен ден, дали в Божия дом не ще се окажат само отчето, певецът и клисарката, или ще бъде препълнен от вярващи, търсещи спасение?
Това са въпроси, които сега можем да си зададем, дори и още.
Защо все през поста се случват нещастията? Ето, през декември стана инцидентът в дискотека „Индиго”. През март се удавиха дечицата в Черна гора. През декември нападнаха военната ни база в Ирак и убиха няколко войничета. Сега пък катастрофата в Бяла…
В 2005 г. през Богородичния пост пък стана първото наводнение в доста райони из страната, което също причини не само имуществени щети, но и взе човешки жертви. Какво е всичко това? Изкушение или шамар на вразумлението от Божията десница?
Руският праведник от нашето съвремие, игумен Никон (Воробьов), многократно в писмата си казва, че за нас, съвременните християни, като крайна мярка на Божията грижа за нашето вразумление е останало последното и най-тежко средство – страданието. Всъщност страданията за това ни се изпращат, за да вразумят нас, неразумните и необузданите поради греховете си. И ако тава не помогне за нашето обръщане към Бога, това ще означава само едно: че сърцата ни са напълно изстинали, дори и пред мрачното лице на смъртта. От това по-страшна беда не може да има.
За по-различен поглед, вижте също: Слизане в ада
Може би тези хора, които така неочаквано за нас напуснаха този свят при катастрофата, не са били по-грешни от всекиго от нас, но тяхната внезапна смърт е поука за нас - останалите живи, а също и за онези, които оцеляха при злополуката. Господ не желае смъртта на грешника, а неговото покаяние. Той винаги дава отсрочка на Своето справедливо наказание в очакване на нашето вразумление. Очаква и се надява да се обърнем от беззаконията си към Него – нашия благодетел, та да ни спаси.
Колцина от българите, макар и традиционно православни, наистина осъзнават, че сега е пост? Време за подвиг, за молитва и въздържание. Време за размисъл, за разкаяние и поправяне. Колко от тези, които пострадаха, са вярвали в Бога и са се уповавали на Него? Дали са постили и са общували молитвено ежедневно с Господа? Дали останалите българи, залисани в блудкави сериали и реалити-шоута, се настроиха да посрещнат с духовна радост наближаващото Рождество Христово? Дали ще се размислят върху изключителното световно събитие – раждането на Христос Спасителя, което ще възпоменем за пореден път, или отново ще останат „хладни” към Бога и пасивни в грижата за спасението си? Нима отново празникът ще се отбележи и запомни с богатата празнична трапеза и с поредното напиване, вместо да се съберем в почти празния храм?
Ето, някой предложил да построят дори църквица в памет на жертвите от трагедията в Бяла. Хубава идея, но ще има ли кой да влезе в нея, като я построят. И когато удари празнично камбаната в неделен ден, дали в Божия дом не ще се окажат само отчето, певецът и клисарката, или ще бъде препълнен от вярващи, търсещи спасение?
Това са въпроси, които сега можем да си зададем, дори и още.
Защо все през поста се случват нещастията? Ето, през декември стана инцидентът в дискотека „Индиго”. През март се удавиха дечицата в Черна гора. През декември нападнаха военната ни база в Ирак и убиха няколко войничета. Сега пък катастрофата в Бяла…
В 2005 г. през Богородичния пост пък стана първото наводнение в доста райони из страната, което също причини не само имуществени щети, но и взе човешки жертви. Какво е всичко това? Изкушение или шамар на вразумлението от Божията десница?
Руският праведник от нашето съвремие, игумен Никон (Воробьов), многократно в писмата си казва, че за нас, съвременните християни, като крайна мярка на Божията грижа за нашето вразумление е останало последното и най-тежко средство – страданието. Всъщност страданията за това ни се изпращат, за да вразумят нас, неразумните и необузданите поради греховете си. И ако тава не помогне за нашето обръщане към Бога, това ще означава само едно: че сърцата ни са напълно изстинали, дори и пред мрачното лице на смъртта. От това по-страшна беда не може да има.
За по-различен поглед, вижте също: Слизане в ада
