В рубриката коментари още се мъдри съобщението за обира на храм “Св. Архангел Михаил” гр. Калофер, със заглавие “Семпла човешка упоритост”. Не съм и предполагал, че месец по-късно ще занимавам отново аудиторията на сайта с участта на този храм. Но...
Според полицейски доклад на 12 юли 2006 г. около 02.00 ч. от неизвестни лица са откраднати двете камбани на храм “Св. Архангел Михаил” гр. Калофер.
Като дете влизах с баща си в олтара и с любопитство, интерес и някакъв скрит ужас гледах към тавана на храма. Той бе целия надупчен, а стенописите надрани. Дядо и татко разказваха, как при второто изгаряне на Калофер 1877 г., турските войници в своята безпомощност и гняв са стреляли по иконите, разбивали и палели.
Никола Начов пише в “ Калофер в миналото” (335 стр.): “... трите черкви били опустошени..., очите на всички светии по очуваните икони, залепени високо по стените и иконостаса, били издълбани с байонети или с ножове, стените и сводът надупчени с безброй куршуми, подът издълбан...”. Камбаните обаче, излети през 1869 г. остават непокътнати при дивото нахлуване на турска армия в гр. Калофер. Догодина ще се навършат 130 години от второто изгарянe на града и няма да го има верният хронометър, откраднатите камбани, които неуморно са отброявали всеки ден от тази дълга история. Питам се на 12 юли през нощта хронометърът ли спря, или спря цялата история? Камбаните бяха надживели всички трудности, но не можаха да преживеят прословутия преход. Не можаха да се скрият от втурналите се събирачи на цветни метали, не можаха да се скрият от онези очи, които гледайки ги изчисляваха, какво може да се вземе от тях. Камбаните не дочакаха решението на Пловдивския архиерей за въдворяването на свещеник, избран от енорията, който да се грижи за храма по причини познати от предишния материал, написан във връзка с храма “Св. Архангел Михаил”.
Дали крадците бяха твърде бързи, или Св. Пловдивска митрополия реагира твърде мудно и безволево? Отговор на този въпрос не мога да дам, но ми се иска в следващи надпревари, митрополията да излиза победител.
Всъщност като се замисли човек, за какво са камбаните? Те бият за всеки един от нас лично един път, само един път и точно тогава няма как да ги чуем, защото сме поели вече пътя към по-добрия живот. За Църквата обаче, камбаната е много. За Църквата като общество, камбаната е глашатаят, който призовава за събиране, съобщава за раздялата с член на обществото, отбелязва весели, тъжни, бедствени и празнични моменти.
Тъжно е, че няма да ги чуваме вече. Няма да си сверяваме часовниците по тях, няма да се питаме, какъв празник е днес, няма да знаем, кое св. Евангелие подред е прочетено, няма да знаем, че някой е починал. В дните на възпоменаване на починалите звукът им няма да се понася към небесата, осъществявайки връзката между земната и небесната Църква. Тъжно е, че починалите от века ще се чудят, защо не чуват камбаните си. Дали не са забравени? Всичко това е много тъжно. А конфузно е, че когато дойде архиерей на гости, няма как да оповестим радостта си с биене на камбани.
Владико, няма да бият камбаните и при Вашето идване, защото ги няма. Ако се чува някакво зловещо подрънкване, това ще е или блъскането на разбитата врата на храма или веригите на някой кон, вързан да пасе в двора, или гузната съвест във всеки от нас.
