Църквата „Св. архангел Михаил“ в Калофер е била обрана тази нощ. Извършителите са неизвестни. Около 3:30 ч. е била извършена кражба на месингов кръст, меден капак на мангал и парите от продажбата на свещи – около 300 лв. (МВР – Дарик радио)
Познато съобщение, което може да бъде прочетено на страниците на всяка една криминална хроника. Сигурно са десетките или стотици обирите и кражби в църкви, манастири и други светини. Сигурно аз, самият, съм чел много такива съобщения и те са оставали някакъв горчив привкус в мен, но за кратко.
Сега обаче не е така!
Чета съобщение за обира на храма, в който половин век са служили дядо ми и баща ми – време, в което, въпреки всички превратности, камбаната биеше сутрин и вечер и от Стражата се виждаше широко отворената врата. Става дума за храма, в който са се случили всички важни за мене, като християнин, събития. Храмът, около който е преминало незабравимото ми детство; храмът, в който и днес отивам с едно по-различно чувство.
Този храм е обран. Не е взето кой знае какво, въпреки че аз лично се съмнявам в прецизния оглед и компетентност на разследващите. Не целя и някакъв опит за инвентаризация на написаното. По-скоро ми се искаше да споделя с уважаемия читател моите размишления защо се случва това.
След смъртта на баща ми, свещеноиконом Иван Найденов, енорията предприе някои инициативи и направи конкретни предложение пред митрополита на Пловдивска епархия за духовник, който да обслужва енорията. Налице са битови условия, къща към храма, както и желание от страна на предложения от енорията духовник. Липсва само благословията от св. Пловдивска митрополия. Та докато се чака тази благословия се случват тези неща.
Мъча се да не давам израз на емоциите си, но, както споменах по-горе, драги читателю, твърде лично съм свързан със случая. Та в крайна сметка, като си мисля защо се случва всичко това, си поставих и за задача да отговоря именно на този въпрос. Бих чистосърдечно казал – поради едно безгранично надменно безхаберие, административно безсилие и семпла човешка упоритост (инат).
