В мрежата някак „по приятелски“ тази седмица се разпространява информация за напрежения в Шипченския манастир „Рождество Христово“. Един от монасите, архимандрит, публикува в сайта на манастира свои докладни записки до Българския патриарх, Св. Синод, Старозагорския митрополит и други църковни инстанции, с които уведомява църковните ръководители за поведението на игумена архимандрит Богослов, протосингел на Старозагорска митрополия.
Дори в мрежата се споделя заявление на същия архимандрит за освобождаване от служба съгласно Кодекса на труда. Наистина, там се споменава и текст от устава на БПЦ – БП (чл. 95, т. 10), но прави впечатление чисто "служебният" подход с цитирането на КТ (чл. 325, ал. 1, т. 1) и даването на предизвестие за „прекратяване на трудовото правоотношение по взаимно съгласие“, считано от 9 юли 2017 г. Вероятно това заявление е писано от юрист, за когото думи като послушание, монашески обети и пр. са „ирелевантни“ (т. е. неважни) неща.
Ако всичко това е сериозно, то явно вече въпросният архимандрит няма „трудово правоотношение“ със Старозагорска митрополия, а следователно и с БПЦ - БП. А това безспорно е много жалко, защото монашеството у нас (особено кариерното, тоест това с възможност за стигане до върховете в църковното ръководство) е в огромна криза.
Засега освен в ненадеждна светска медия няма информация по този въпрос в официалните електронни медии на Църквата.
Този манастир допреди дузина години всъщност си беше един храм-паметник с поизоставени сгради от някогашен манастир край храма. В тези сгради след идването у нас на десетки хиляди руски емигранти след болшевишката революция в онази страна се установява руско монашеско братство. Но след това няма нови попълнения и така манастирът постепенно престава да съществува, а храмът след 1944 г. постепенно става „храм-паметник“ – любима форма на атеистичната ни държава.
С личното съдействие на Н. В. цар Симеон II, министър-председател на България през 2001-2005 г., с указ № 1034 на Министерския съвет от 27 декември 2004 г. правителството на НДСВ деактува Шипченския манастир като държавна собственост и той е предаден изцяло на БПЦ и Старозагорската митрополия.
За да постигне по-лесно тази добра своя цел, тогавашният Старозагорски митрополит Галактион привлича млади и не толкова млади мъже, които без особена подготовка са постригани в монашество и така се създава братството, което сега постепенно се разпада. За да се възстанови един манастир (и особено за да се иска връщането му от държавата!), нужно е безспорно да има монашеско братство. Но явно набързо създаденото братство вече се разпада, макар и не толкова бързо. Ако написаното от напусналия архимандрит в сайта на манастира е вярно, без истинско игуменство и добър монашески живот няма как да устои това братство. Разбира се, държавата вече няма да си го поиска, защото няма как да й принадлежи. Ще остане и храмът, който привлича суетни хора да си правят треби за четиричислени суми. Но най-голямата загуба е за тези монаси, които по една или друга причина сега напускат, „прекратявайки трудовите си правоотношения“! Защото те не са отишли там, за да напускат по този непривичен начин. А защо се случва това, надяваме се отговорът да дойде от компетентните църковни власти.
