Тя се казва Данка, а как е името й по документи въобще не е важно – вероятно и за самата нея. Малко е странна, защото не е като нас с тебе читателю/читателке. Дори защото, ето, сега ние с тебе стоим пред компютъра и това вече ни отличава от нея.
Странна е и защото тя не е отшелничка от онзи монашески тип, отишла (откъдето и отшелник/чка) и отдала се на пост и молитва далече от света. Че е отишла далече от нашия свят „долу“, това е ясно за всекиго, който я срещне или дори прочете за нея. От друга страна, подбудите й не са класически отшелнически.
Преди около половин век пак в Стара планина, но високо над Черепишкия манастир се беше заселил на палатка и живя в продължение на доста години бившият учител по физика и математика в семинарията на гара Черепиш (която с гордост си наричахме Софийска духовна семинария, макар и интернирана в оная пустош) Кирил Шкутов, междувременно още като учител станал монах с името Киприян. После се намеси окръжният комитет на БКП във Враца и го махнаха оттам, защото „замърсявал околната среда“. Това си беше чиста лъжа, защото дядо Киприян (той не беше владика, но си беше дядо на около 80 г.) живееше абсолютно екологично; истината беше, че той „замърсяваше“ идеологическата среда, което врачанските партийни водачи не можаха да понесат. Тогава дядо Киприян се премести пак на палатка и пак високо в Стара планина, но по-назапад – край манастира Седемте престола и вече в Софийски окръг. Подвизава се и там няколко години и накрая почина в санаториума за белодробно болни в Искрец. Той обаче беше йеромонах и искаше да се подвизава „далече от света“ в пост и молитва. Прави го по забележителен начин 20-ина години и беше последният (поне на мене известен) български отшелник на българска земя.
Данка е родена през 1931 г. и от малка е заживяла в Балкана. По-късно на 28-годишна възраст отива с мъжа си да работи като "хижарка" в хижа Амбарица, на 2 ч. път под едноименния връх (който официално се нарича връх Левски). Там изкарали 25 години. Сетне игуменът на Троянския манастир я поканил да се засели в опустелия откъм населници Зелениковски манастир, който се води като скит на Троянския. Тя се съгласила и така - вече цели 32 години. Тогава поне Българският патриарх Максим ходеше за по седмица-две в Зелениковския манастир през Богородичните пости, а покрай него и по-млади монаси от кариерата се завъртаха за по някой ден. Само че едно лято в края на 90-те години на миналия век тъкмо в Зелениковския манастир патриархът получи сериозна криза, спешно беше опериран в София и повече не се качи горе. Не отиваше вече и никой от владиците в тази високопланинска обител, която в първата половина на 20 век и до 60-те му години е поддържана като място за лятна почивка на българските митрополити: без ток и водопровод, съответно без телефон, разположена на южен склон с поглед към върховете Голям Купен и Амбарица, далече от пътища и онова, което днес погрешно наричаме „цивилизация“.
На 1 юни няколко души пристигнахме в Троянския манастир за раздаване на награди на учениците, участвали в годишния конкурс „Бог е любов“ на МОН. И с още двама ентусиасти тръгнахме за Зелениковец, където не бях ходил от 30-ина години (помня, че на 26 юли 1987 г. се качихме там да съобщим на д. Максим за избора във Видин на еп. Дометиан – тогава още нямаше мобилни телефони и вестоносците влизаха в употреба!).
Сега вървяхме първо покрай пълноводната в това годишно време река Черни Осъм, после се отбихме вляво по тясната горска пътека, която много скоро стана стръмна, а и на места си беше като малко каменисто поточе. Поради лоша екипировка другите двама се отказаха по средата на пътя, аз обаче продължих - упорит съм си, откакто се помня. Имаше табелки с указание за посоката към манастира, както и пейки за отмора, но времето не позволяваше спиране – приятелите ме чакаха някъде долу. С бърз ход се изкачвах все нагоре и нагоре. На няколкостотин метра преди скита на самата пътека има чешма с хубава вода, макар че не посмях да пия, както бях уморен и плувнал в пот. Прочетох обаче надписа й: „+ В ПАМЯТ НА СТЕФАН И ВЯРА БОЖКОВИ СИНА ИМ АРХИМАНДРИТ ЙОСИФ НАПРАВИ ТАЗИ ЧЕШМА ЗА 25000 ЛВ. ПЪТНИЧЕ, ПИЙНИ И ГИ ПОМЕНИ. 2РИ АВГУСТ 1948 Г. МАЙСТОР РАЙКО ЛАЛЕВ ГАБРОВО“. И ги поменах с благодарност.
Накрая стигнах в манастирчето. Спомените ми отпреди 30 г. имаха малко общо със сегашната гледка на запуснатите сгради. Църквата носи следи от незавършен ремонт, в нея явно не се влиза, кой знае и как служат на празника Рождество на св. Йоан Предтеча на 24 юни, когато по традиция идват монаси от Троянския манастир. Навсякъде тревите са избуяли, затова пък двата паметника без резличими надписи западно от църквата сякаш са се смалили, потънали в земята - "от срам", както казваме, само че от срама на хората, които са ги изоставили. А старата жилищна сграда, в чиято основа е издълбана в камъка годината "1872", отвън е като съдрана стара дреха – с опадала мазилка на много места, видимо неподдържана и отвън. Други две по-малки сгради изглеждаха външно добре, но се оказа, че навсякъде покривите текат, таваните са с опадала мазилка, стаите – необитаеми.
В единия край на старата жилищна сграда десетина саксии с весело разцъфтели петунии издаваха, че тук живее жена! И наистина от отворения прозорец на горния етаж се чу някакъв тропот. Извиках „Има ли някой?“, макар да знаех, че баба Данка трябва да е там някъде. Тя се обади и след миг се появи на прозореца.
-Добър ден! – поздравих я и тя отвърна на поздрава ми с лека усмихна.
-Откъде си? – зададе тя дежурния въпрос. Разговорихме се. Казах й, че съм идвал преди много години, а тя веднага заяви:
-Аз съм тука от 32 години.
-А кога слизаш надолу? – любопитствам аз.
-Никога не слизам... – отвърна тя с трудно определима усмивка. И продължи:
-Есента слизах, ама паднах и ей тук ми се обели до кокал – показва тя с пръсти дясната си скула. – Вече съм на 86 години.
Похвалих я за куража на тая възраст да стои сама в Балкана и попитах:
- А как се снабдяваш с храна?
- Ами, носят ми. И дъщерята се качва от време на време. Ей на, сега таман щях да й се обаждам по телефона.
- Много изоставени сградите, църквата особено... – подхващам аз трудната тема.
- Ами, тя църквата, преди години падна едно дърво върху нея. Казвах на Максим, сетне на Неофит, не си мръднаха пръста. Добре че беше тоя, банкерина, Цветан Василев, та даде някоя хилядарка да оправят покрива барем – и се усмихна тъжно.
Мисля си: „Тази жена и в деветото си десетилетие обича да се усмихва, ама явно вече има все по-малко поводи за усмивки.“ И продължавам:
-Тези двете, по-малките сгради, изглеждат добре отвън, ама твойта сякаш е най-зле.
А тя:
-Ха, добре! Таваните им са изпопадали, тече отгоре, ти не ги гледай, че отвънка изглеждат така. Тя и мойта сграда е на същото дередже, ама тука все закърпвам по малко работите. Амчи качи се да та черпя едно кафе, то е нес, ама аз друго тука нямам.
Благодарих й и се извиних, че бързам да слизам, приятелите ме чакат долу. Тя полюбопитства:
- Ти откъде си?
- От София. Нали сега всички сме от София.
- Идвал ли си друг път тука?
- Идвал съм преди 30 години, когато тук беше дядо Максим.
Тя се интересува какъв съм, какво работя, но мене ме интересува да науча повече от нея за живота й тук, високо в Балкана, и питам:
- Вода имаш ли? Гледам, че и градинка си поддържаш, можеш ли да поливаш зарзавата?
- Амѝ, вода! Няма вода. Ти не гледай сега, че още се топи снегът нагоре. Въобще не поливам, каквото стане. То и нали гледаш, само няколко квадрата съм разкопала.
Аз атакувам:
- Ама цветята си поддържаш...
Тя вече се усмихва по-ведро:
- Ами, тя дъщерята ми ги купи и ги донесе завчера...
- Имаше тука едно владишко кладенче...
- Има си го. Имаше и водопровод, ама тия, дето секат гората - пусти да опустеят! - прекъснаха водопровода с тежките камиони и сега вода няма...
- От манастира идват ли да те навестяват?
- Ами! Кой да дойде?... А, един Божидар идваше, ама те сега го опопиха и не се сещам как му е името...
- Да не е този, дето беше Бисер? Сега е монах Синесий. Имал ветеринарно образование.
- А, да, Бисер беше, да. Точно така, за ветеринарен лекар бил се изучил. Та той идва. Инак аз се обаждам по телефона на игумена, като имам зор.
- Мога ли да те снимам, како Данке (все пак разликата ни е някъде 13 години само)?
- Амчи, снимай, ама то какво да снимаш...
И търси нещо като „акредитация“ за неканения репортер:
- А как те казват?
- Иван Желев ме казват. Идвах навремето със студенти на стаж в Троянския манастир. Харесвам този край.
- Те много хора идват. Ей сега тука бяха един мъж и две жени с едно бебенце на няколко месеца. Идват и други, ама дойдат, погледнат, отидат до владишкото кладенче и си тръгват.
- По камбанарията на църквата има някакви дупки. Да не идват тук да стрелят по нея пияни туристи?
Тя се усмихва с разбиране:
- А, едни полицаи бяха идвали тука да спят, те бяха стреляли. Но дупки по мазилката има и от кълвачите...
Пак предлага да ме черпи с нес-кафе, но аз се притеснявам, че доста се забавих, слънцето вече се беше снижило към отсрещните върхове и бързам да тръгна:
-Благодаря ти! Да си жива и здрава и да се видим пак със здраве!
-Хайде, върви си със здраве! – пожела и тя с усмивка.
И си остана там сама с едно куче, което се обади отнякъде, но така и не се показа. Сама в Зелениковския манастир „Св. Йоан Предтеча“.
„Отшелница си е тази баба Данка“, мисля си, слизайки с бързи крачки по дългата пътека надолу.
Отшелница, но някак странна. Не знам дали има някакво молитвено правило, тя си знае. А и този подвиг – толкова години да пази и стопанисва според силите си високопланинския манастир (или скит – все това е!) – не е ли едно подвижническо правило?
И неволно се сетих за онези трима старци-отшелници от руския филм, дето се молели само с думите към Светата Троица: „Трое Вас, трое нас, Господи, помилуй нас!“
Пътеката на места е стръмна, а по нея се стича и пролетно поточе:
Чешмата, построена от архим. Йосиф в памет на родителите му:
Първи поглед към манастира за идващите по пътеката от р. Черни Осъм:
Тъжно е, когато от чешмата не тече вода, но това не е единственото тъжно нещо там:
Старата и най-голяма сграда в манастира, строена в 1872 г.:
Църквата "Св. Йоан Предтеча" на Зелениковския манастир:
Надгробните паметници сякаш потъват в земята на фона на избуялите бурени край тях:
Годината на построяване на старата и най-голяма сграда, която е над църквата:
Снимки: авторът
