„Не е добре да се вземе хлябът от синовете и да се хвърли на псетата“. С тези думи Христос привидно отказва на хананейката-езичничка да изцери дъщеря й, независимо от молбите и сълзите на жената, защото тя не е от богоизбрания израилски народ. Учениците Му, като порядъчни евреи, презират чужденците и езичниците, и молят Учителя си: „отпрати я, защото вика подире ни“ (Мат. 15:23).
За тази евангелска случка напомни вчерашната грозна сцена в град Елин Пелин. Гневното население молеше кмета, радетел за православно вероучение и сам катехизиращ се от няколко години, да изгони семейство от възрастни сирийци и сина им от техния град. Те се позоваха на това, че турци (разбирай мюсюлмани) в техния град не е имало и няма да има. Сигурно в този момент тези гневни българи най-силно са се изживявали като православни християни в иначе атеистичния си живот. Издигнатият от патриотични формации кмет на града, който също се смята за православен християнин, счете за свой дълг да откаже гостоприемство на странниците, прогонени от войната, и да ги отпрати, защото предизвикват скандали. Постъпката му е напълно в духа на днешния български патриотизъм и неговото разбиране за православно християнство. Но то е точно противоположното на това, на което учи Христос.
Защото Иисус Христос нито за миг не е изпитал презрение към нещастната жена-езичничка, нито е имал намерение да я прогони или обиди. Тези думи – за синовете и псетата – са изпълнени с горчива ирония. Това е „концепция“ на "правоверните" евреи, която обаче Христос не приема. Затова Той посочва хананейката като пример за силна вяра и доверие в Сина Божи, а „синовете“ се превръщат в символ на коравосърдечието и високомерието, не позволило на богоизбраните да познаят Месия. (Повече за това тук)
Не се ли оказваме днес и ние в позицията да се обявяваме за най-православни и най-праведни и да гоним всеки, който не е от нашите? Как допуснахме православната ни принадлежност да се окаже оправдание за жестокостта ни към чужденците и то чужденци, бягащи от война и страдания?
Ясно е, че в тази ситуация са задействани всички първични човешки страхове и опасения и са впрегнати в политически и какви ли не планове и стратегии. Но непростимото в случая е, че православието се превръща в идеология, подчинена на тези интереси.
Как ли това мюсюлманско семейство ще накърни християнския живот на хората в Елин Пелин, повечето от които сигурно ходят на църква само на Цветница и на Великден? Дали бежанците от Сирия ще се присъединят към местните крадци, които обират строителните материали от недостроения православен храм в същия град?
И ако сме християни, а не фарсеи, и не живеем с убеждението, че само и единствено ние сме прави и праведни, да се опитаме да погледнем на бежанците по друг начин: не като на заплаха, а като на изпитание за нашата православност.
Може би отговор ще намерим в един евангелски пример, който тези, които ходят на църква, ще чуят по време на литургията в идващата Неделя на Страшния съд. Евангелското четиво (Мат. 25:31-46) разказва за това как Христос ще съди народите, когато дойде в славата Си, и как като най-важен критерий за вярност към Него Той посочва милосърдието към „най-малките“. Това са: гладните, жадните, странниците, голите, болните, затворниците. Спасителят не посочва тяхната етническа или верова принадлежност, а само страданието, което са изпитвали.
Подобно на нас и героите в притчата за Страшния съд са изненадани от това, което Христос отсъжда. Той обявява за благословени тези, които в лицето на бедните, страдащите, странниците, затворниците са видели Него и са им помогнали (нека да обърнем внимание - дори затворниците (!), които изобщо не могат да се дадат като нравствен пример, достоен за състрадание). Тези, които ще бъдат оправдани, защото самите те са оказали милост, са постигнали онази любов и свобода в Христос, която побеждава всички естествени страхове – страха от чужденеца, от болния, от друговереца, от затворника. Видели са в тези, най-малките, образа на Бога и са жертвали за него своя комфорт, сигурността на битието си, проявили са жертвоготовност, подобно на Христос.
Спасителят не изисква от тези, които искат да бъдат Христови, да обичат всички, да приемат всички, да се погрижат за всички. Той иска всеки един да се погрижи само за онзи беден, болен, странник, затворник, който се окаже близо до него, с когото се пресече пътят му. Това са нашите ближни. Само когато видиш отделния човек, преставаш да мислиш за тълпата. Учениците на Христос мислели за тълпата хананейци, с които нямали нищо общо. Христос ги призовал да видят конкретната жена, която моли за помощ с безкрайно доверие в Божието милосърдие, да я съжалят и да разбият стереотипите в мисленето си.
В притчата това изглежда толкова лесно и логично, но нашата родна действителност показва, че това е много трудно изискване пред християните. Ние не само не можем да го изпълним, но ние дори не желаем да го приемем като изискване, което Христос ни поставя. И с гняв го отхвърляме и игнорираме. Намираме аргументи – от арсенала на националната сигурност, от патриотично и "църковно" естество, за да докажем, че ние като християни можем да живеем сами, необезпокоявани, без да нарушаваме личния си комфорт и при това да останем и с чиста съвест. Имаме високи изисквания към другите, но не към себе си. Повече по мярка ни е летвата, която си поставя фарисеят: постя два пъти в седмица, давам десятък от всичко, що придобивам (Лука 18:12). Но Христос поставя пред нас високи изисквания, Той иска от нас преодоляване на себе си, иска съвършенство. Да се изправим пред собственото си несъвършенство, пред собствените си грехове и страхове и, ако искаме да сме с Христос, ще трябва да молим за милост и за помощ от Него, за да ги надмогнем. Другият вариант е да се задоволим със съвсем малкото, което имаме като православни, и да кажем с гордост: Боже, благодаря Ти, че не съм като тоя митар от Сирия или Афганистан…
