Споменът за дните, свързани с кончината на Негово Светейшество Българския патриарх Максим, винаги ме връща в часовете на пътуването към манастира. Този дълъг път към Троянската света обител, многото автомобили, построени в кортеж, мълчанието, което беше завладяло пространството, и притихналото време, притиснато и понесло тежестта на тъгата. Помня хората, обикновените хора, натъжените жители на селата и градовете, през които преминавахме, как при вида на първия автомобил, който превозваше тялото на патриарха, хвърляха цветя. Много, много есенни цветя, които като древни монети падаха с оранжевокафявите си багри и правеха сивия студен асфалт топъл и живописен. Автомобилите не спираха своя бяг, мъже и жени стояха покрай пътя, държаха свещи и стелеха цветя, полетата и планините присъстваха някак по своему самотни, а цяла България, цялата ни страна се прощаваше със своя патриарх, който беше поел своето последно земно пътуване.
Помня също и навлажнените очи на множество столичани, отронвайки сълза за този, който беше благият, сърдечен митрополит на града им, града на Божията Премъдрост, в който град патриархът устоя времето на трудните периоди, за да запази вярата Христова на родната ни Църква. В съзнанието ми са многото лица на опечалени, които носеха върху си тъгата и заставаха смирено пред саркофага в деня на прощаването в столичния митрополитски храм. Те целуваха патриаршеската десница, прекръстваха се и преминаваха, за да дадaт място на следващите. Когато видях дългата редица от хора пред храма, осъзнах, че нашият патриарх беше много обичан и неговият народ демонстираше това толкова ярко чрез множеството присъстващи.
Отговорността на духовника е голяма пред Бога и вярващите. Тази отговорност се осугубява с приемането на йерархическите достойнства, за да се стигне до патриаршеското служение, което е отговорност пред Бога за целия поверен народ. Приснопаметният наш светейши отец Максим показа през своя живот, че винаги е стоял в тази отговорност. Дългото му служение като първосветител на родната Църква засвидетелства Божията повеля, Божието желание, че той трябваше да бъде между нас в това време и точно такъв – вглъбен духовник, разкриващ своето смирение, доброта и мъдрост. Патриарх, преминал времето на многото трудности и изпитал цинизма на тоталитарния, атеистичен, комунистически период, а след това и трудното време на разкола, за да устои и представи пред Бога едната цяла, неразделна Христова Църква и да доведе народа си при истините на Православната вяра. Патриарх, който прости на всички онези, които сипеха хули и обиди по неговото достойнство на духовник и така остана в историята като истинския Христов следовник, добрия старец и всеопрощаващ пастир.
Тази вечер за мене е вечер на спомени. Пред мене са последните месеци от живота на приснопаметния наш патриарх. Дните на престоя в болницата и часовете за свиждане, когато се срещахме с него, ние, митрополийските служители, и го запознавахме с всички дела на митрополията. Разговорите, надеждите, радостите. Всичко това помня.
Помня и онзи ден. Бях сам, вървях през парка, за да стигна до болницата. Този ден беше наистина хубав, топъл и слънчев. Когато влязох в стаята, видях патриарха във видимо добро настроение. Посрещна ме с онази негова усмивка, толкова характерна, леко изтеглена нагоре – тя сякаш задвижваше невидим механизъм, който даваше радостно сияние на цялото му лице. Очите му се смееха, а гласът му ставаше все по-топъл и топъл. Седях до леглото, а той ме попита за текущите работи в митрополията. После се върна в спомените си. Обичах да слушам Негово Светейшество. Той разказваше бавно, топло и искрено. Праваше малки паузи и пак продължаваше. Спомените му бяха за старите архиереи, за които аз само бях слушал, за техния опит и вяра, за оставеното от тях в Църквата и как той е успял да запази и пренесе във времето завещаното от тях. За онова, което той е изградил в служението си, за отговорността да си патриарх. Говореше спокойно и за вярата си, за идващото, за срещата с Бога, за радостта на живота. Мисълта му обаче беше винаги свързана с Църквата. Единствено в Църквата виждаше здравината и смисъла на света. Замисляше се и пак продължаваше своята равносметка на живот, отдаден на Църквата. Тогава осъзнах, че колкото и белите болнични стени да искаха да ограничат пространството в този свят, улавяйки го в самотата на болничната стая, колкото тежестта на времето да беше притиснала крехкото му тяло върху одъра на немощта, патриархът изглеждаше някак величав, голям. Положил бялата си скуфия, покрит с болничната завивка, патриархът сияеше без мантия и корона в своето величие, защото винаги мислеше като патриарх. Той остана добрият, благ старец, наситил себе си с мъдрост, градил битието си с честността на доблестния монах и преминал времето на този свят с крачките на чудака, опленен във вярата по Бога. Духовник, който понесе и изпълни думите на светия апостол Павел от Второто му послание до Тимотей: „С добрия подвиг се подвизавах, пътя свърших, вярата опазих“.
Такъв остана за мене приснопаметният наш патриарх. Усмихнат мъдрец, взел чрез молитвата си скърбите и греховете на народа си, за да ги принесе пред престола на Господа и да проси спасението за цялата ни Родина, да бъде молитва за цяла България. Амин!
