Честита седемдесетгодишнина, Ваше Светейшество!
Както е казано в св. Библия, „… дните на нашия живот са седемдесет години“ (Пс. 89:9). Почти толкоз време сме и ние заедно на земята с Негово Светейшество Българския патриарх Неофит. Познавайки го добре, ще си позволя да го поздравя с юбилея: От Америка – с любов. И да споделя с всички вас неща, може би познати, но скъпи и съкровени.
На първо място ще се спра на неговия примерен живот, който сам по себе си е един отговор особено на младите хора, които питат: „А можем ли и как можем да живеем като православни християни днес?“. Да, едни смятат, че не може, други са единодушни, че това не е никак леко. А вие, които четете сега написаното, погледнете по-внимателно Светейшия. Лесно ще ви е: знаете живота му, познавате семейството му, видели сте дипломите му, чели сте словата му, чули сте гласа му, присъствали сте на службите му, облагодетелствали сте се с дарбите му, нямате нищо против кротостта му, радвате се да го виждате как говори за светлината и как ходи в светлината. За да се постигнат тези неща обаче, за да живееш в пълнота православния живот, по думите на св. Порфирий (Байрактар), са необходими „две изисквания, които не бива да забравяме: смирението и любовта“.
Семейството
Животът на патр. Неофит е живо свидетелство за постоянната грижа на Бога към нас. Свидетел съм от младини, как Бог го вразумява от детство, насочва го по пътя, по който да върви, ръководи го, окото Божие е над него (Пс. 31:8). Както казва псалмопевецът, Бог вижда човека, образуван в дълбочината на майчината му утроба (Пс. 138:16, 13). Не по-малко е значението на майката, този свят помощник на Бога за раждането на човека. Затова голяма е отговорността за духовния строй на Негово Светейшество и на неговата незабравима майка, защото знайно е, че каквото изпитва майката като бременна, същото изпитва и младенецът в утробата ѝ. Ако майката не желае чедото си, ако не го обича, младенецът чувства това и травмата съпътства детската душа през целия живот. И обатното – когато майката е изпълнена с радост, мир и обич, тя тайнствено предава на рожбата си всички тези неща. Най-важното, което е предала майката на патриарха на своите деца – Димитър и Симеон, е молитвата, тъй че за синовете ѝ е било лесно и приятно да четат и пеят още като деца псалмите, църковните песни, както и да живеят православен живот. Наистина, колко хубаво е човек да има благословена, вярваща майка! Вярвам, че тя и сега се радва за отговорността и честта си да бъде майка на патриарха на Българската църква. Всяка майка патриарх не ражда! Като я слушах приживе обаче колко мило му казваше „чедо!“, се насълзявах и благоговеех пред нея, заради което и тя ме смяташе едва ли не за свой трети син. Така че и аз се облагодетелствах духовно от тази благочестива жена, която поменавам на всяка проскомидия заедно с родната си майка. До ден-днешен сме и духовни братя с Негово Светейшество, а с маестро Димитър Димитров и понастоящем си казваме по старому „братле“…
Така че, макар и сирачета по баща, патр. Неофит и брат му Димитър са продължили онова, което майка им предава още от утробата си, а впоследствие развива с възпитанието им. Накратко речено, детето расте и се развива, но неговото „дъно“ не се изменя. Това важи и за най-обикновените неща в живота. Православният начин на живот на родителите освобождава децата от техните проблеми. Наистина, много може да направи молитвата на майката за благоденствието на детето.
Студентски години и призив към монашество
Две години живяхме заедно със Симеон Николов Димитров (светското име на патр. Неофит) като професорски стипендианти в Троицко-Сергиевата лавра, където се помещава Московската духовна академия и семинария – той по Църковна музика, а аз по Пастирско богословие.
По всичко личеше още тогава, че той беше роден за монах, защото през цялото си обучение се стараеше да разбере духа на монашестващите в лаврата, на преподавателите и на учащите се в Духовната академия и семинария. Службите всяка вечер и сутрин ги научи почти наизуст, както и молитвите преди и след сън. Затова, като се завърнахме и заехме назначенията си в София, той като преподавател в Духовната академия тогаз и аз – като протосингел на Софийска митрополия, помолих най-настоятелно блаженопочиналия патр. Максим само да го подкани да поеме пътя на монаха, тъй като желанието беше почти узряло. Д. Максим обаче не беше такъв човек. Той ценеше личната свобода и самостоятелното решение. Господ благослови тази работа да свърши нашият старец архим. Геласий (Бог да го помилва!).
За радост и майката на д. Неофит спомогна много нейният син иподякон Симеон да стане монах Неофит. Когато я попитах на една служба в Дивотинския манастир дава ли си момчето на служба Богу като монах, тя ме погледна и с мила усмивка ми рече: „Отец протосингеле, Бог както нареди!“. И се радваше от сърце, когато в Троянския манастир преди четиридесет години вторият ѝ син смени камертона с кадилницата. Това д. Неофит стори доброволно без всякакви примамки, за които ме критикуваха хористите и особено хористките в софийските църкви тогаз.
В служба на Църквата
Служението на д. Неофит при патр. Максим беше ползотворно. Той проявяваше послушание и никога не му противоречеше. Патр. Максим му вярваше и затова д. Неофит е единственият духовник в БПЦ, който е получил всички назначения, повишения и ръкоположения – от монах до председателстващ заседанията на Св. Синод (когато патриархът не беше в състояние) лично от патр. Максим. Макар че публично д. Максим никога не го хвалеше, а по евангелски подчертаваше, че сме длъжни да вършим делата, за които ни хвалят. Съветваше ни да разбираме волята Божия и да бъдем скромни и смирени. Разказваше за своя опит, как призовавал Господа да го дарява с духовни сили, за да Го обича повече. Това, разбира се, не беше нещо ново за д. Неофит, защото той беше слушал същите съвети от многообичната си майка, леля Стефанка, която обичаше да ни казва: „Бог да ви възнагради, от Него очаквайте похвали, не от човеци!“.
Тайната на духовния живот на патр. Неофит се крие в молитвата, богослужението, пението, писането на ноти, четенето на духовни творения, както и послушанието му към св. Църква, винаги изпълнявано с любов. Това негово благословено послушание го възнаграждаваше дори при промяната на служението му. Чрез послушанието си към БПЦ той показа, че обича Господа Иисуса Христа, Главата на св. Църква, знаейки добре, че и Христос обича послушния. В кн. Притчи Соломонови четем: „Обичам, които Мене обичат, и които Ме търсят, ще Ме намерят“ (8:17). И макар че служението му като патриарх е обществено и често не разполага със себе си, той търси Бога и обича често да остава насаме с Него.
Достойно беше служението ни с д. Неофит около патр. Максим и еп. Партений Левкийски, който беше негов викарий. Бяхме, разбира се, млади, напористи, строги, смели тогаз. Не се бояхме от никого, макар църквата ни тогава да беше пресирана от властта. Само се споглеждахме един другиго и целият си живот отдавахме на Христа Бога. Никога не забравяхме думите Му: „Не бой се, малко стадо“ (Лука 12:32) и „Аз съм с вас през всички дни до свършека на света. Амин“ (Мат. 28:20). Често служехме. Д. Максим ни се радваше, че обичахме да служим много често извън София. В Славовица, Бистрица, Калофер, Троянския манастир, Гранишкия манастир, Самоковския манастир, манастир „Седемте престола“, Кюстендил, Брезник, Дупница, Ихтиман, та дори в Акрон, Торонто, Монреал – никога няма да забравят чудния д. Неофит! Народът ни се радваше. Вярващите в онова време виждаха в младостта ни надеждата, че църквата ни ще бъде жива. И ние се съревновавахме, кой по-хубаво да служи, да проповядва, да пее. Помня още как около коледната и новогодишна елха в МДА нашият български дует с д. Неофит беше фаворит. Незабравими ще останат моментите на нашето изпълнение на „Достойно ест“ на йерод. Игнатий – Васил Левски, „Все упование“ от Петър Динев, „Россия, мы в сердце твоем“. В Московската духовна академия и до днес помнят как изпълнявахме песента „Альоша“… Няма да забравя и знаменития изпитен концерт на д. Неофит с Лавърския хор на архим. Матей, след който Московският и на цяла Русия патр. Пимен лично го удостои с първия златен камертон.
Преподавател
Знаем, че патр. Неофит беше преподавател в Духовната академия. Той държеше, както и досега, на практичните неща в живота, които, ако се проповядват, трябва и да се изпълняват. И най-вече на молитвата и богослужението. Като патриарх продължава да се моли за духовните си чеда и ако някой го помоли за молитва, той никога не го забравя. Като всички нас и патр. Неофит също греши. Бидейки обаче предстоятел на църквата, той носи отговорност пред Бога за нея и затова и предстоятелската му молитва стига до Божия престол. Така че, когато по време на богослужението казваме „По молитвите на Светейшия наш отец Неофит, Господи Иисусе Христе, Боже наш, помилвай и спаси нас!“, Бог действително чува тази църковна молитва.
Нека обаче не се задоволяваме само с неговите молитви, защото той се нуждае и очаква взаимно и нашите. Затуй не се уморявайте от молитвата. Когато се молим за нашия патриарх, ние се молим и за цялата църква, на която Господ го издигна за предстоятел, за цялото паство, защото ние всички сме едно. Един предстоятел също се нуждае от свети хора около себе си, които не да го поучават, нито пък да се плашат от него, а да живеят в чистота и да призовават Божията милост над всички ни.
За единството на Църквата
Голяма заслуга има д. Неофит и за успеха в църковните борби по време на разкола. Когато блаженопочиналият патр. Максим отсъстваше по болест, д. Неофит беше в разгара на конфликта и сполучливо се стараеше да защищава правдата като пръв декан на Богословския факултет, като викарий на Софийския митрополит и като главен секретар на Св. Синод, през чието служение се завърнахме в Синодната палата. Помня случая, когато след св. Литургия ведно със старците решихме да извършим лития около Патриаршеската катедрала. Ние с д. Неофит водехме шествието, двамата носейки големия метален кръст от св. Престол. В края на обиколката двамата не влязохме в храма, а продължихме с народа към сградата на Св. Синод, която беше окупирана от разколниците, заградена с въжета и се охраняваше от официалната власт. Несполучлив беше опитът ни да влезем у дома си, защото срещу нас отвътре пръскаха със сълзотворен спрей, пък и специална полиция дойде да охранява своите.
Веднъж след всенощно бдение в „Св. Александър Невски“ ни спря група хора, надошли с рейсове от цяла България на протест около Народното събрание и ни попитаха: „Абе, отци, защо не ни поведете в борбата, ами стоите настрана?“. Д. Неофит ми рече: „Дядо Йосифе, поговори ти с тях“. Попитах ги тогаз: „Откъде сте, добри хора? Какви сте?“. Отговориха ни: „Учители сме от Добруджа“. „И търсите водач? – ги попитах аз. – Ами ние с дядо Неофит току-що приключихме бдението в храма. Обръщахме се няколко пъти към народа, но вас не ви видяхме“. Те се спогледаха и си продумаха един-други: „Да, прави са отците. Ние не ходим на черква“. Рекох им: „Тогава, като дойдете на църква и ви видим с нас, бъдете сигурни, ще ви поведем на тучни пасбища и ще останете доволни. Бъдете здрави и Господ да ви пази!“.
Помня веднъж на излизане от Богословския факултет пред заведението „Попското“ имаше доста народ отвън по масите и от една маса няколко младежи ни викнаха: „Кръстьо, Кръстьо!“. „Кой предаде Левски?“, „Предавам ти попа!“. Д. Неофит се отдели от мене и отиде при тях. Какво каза на станалия прав младеж не знам и не питах, но другите момчета се изсмяха на своя другар на глас: „Нали ти казвахме да не се закачаш с поповете! Ха, сега, заслужи си срама! Извини се!“.
И още един случай. След концерт на Свещеническия хор, воден от архим. Неофит, в митрополитския салон старият ни преподавател по апологетика г-н Александър Величков извика с висок глас: „Кой казва, че сме слаби? Погледнете отец-диригента колко е силен!“. Негова, на отец-диригента, беше и заслугата да издадем грамофонна плоча на Свещеническия хор през комунистическо време. Когато посетихме хората, от които зависеше разрешението, един от тях рече: „Ето, това се казва църковно пение: здраво, мъжко, мелодично!“. А д. Неофит допълни: „Защото е изпято от свещеници на Господа!“.
Кръстът на патриарха
Спомням си един разговор след избора му за патриарх. Той вече беше почувствал тежичкия кръст не само на бялата епанокамилавка, златната патриаршеска корона, железния патриаршески жезъл, трите патриаршески инсигнии, зелената патриаршеска мантия, специалния посох, но и на първосветителската си отговорност. И сподели братски:
„Като че ли беше добре и аз да си бях дал отвод“. Погледнах го изпитателно: „А защо не го направи, когато му беше времето, както направих и аз?“ (Историците след години ще има да се чудят и маят как така осем от четиринадесетте митрополита не пожелахме да сме кандидати за „тройката“.) А патриархът ми отговори: „Ами… – и със забавяне продължи, – предоставих на Бога, Той да реши и да стори, каквото е необходимо, според волята Му!“.
Всъщност тогава още, като председател на Централната комисия по подготовката и провеждането на Патриаршеския избирателен църковен събор, лично се убедих в тази истина – спомних си мъчителните минути по време на избора на тримата кандидати за патриаршеския престол, когато ние, митрополитите, стигнахме до разделяне на един глас на проценти, за да се доберем до двамата претенденти. И след като бях чул патриаршеските му слова при интронизацията, дойдох и аз до убеждението, че Бог действително си постави избраник за наш първосветител. Убеден и в молитвената подкрепа на блаженопочиналия патр. Максим за кандидатурата на д. Неофит, твърдо изразих становището си: „Щом смяташ, че новото ти служение е Божия воля, изразена чрез нашия глас, си длъжен да гледаш само напред и нагоре. Моля се да си здрав и успешен, заради Бога и нас, твоите избиратели и приятели в Господа!“.
Призоваваме го да говори повече за вярата, любовта и особено за любимата си тема – Божията светлина. Майката Божия го обича, пази и укрепва. Силно вярваме, че като Троянска Троеручица Чудотворна тя ще се погрижи за него като троянски брат…
За духовната сила
Ние знаем какво е здравословното състояние на патр. Неофит. Някои мислят и не се свенят да говорят какво ли не… Той обаче е предал себе си на любовта Божия. Неговата молитва или по-точно неговото желание е Бог да бъде милостив към него. А който се надява на Неговата благодат да осени живота и служението му, не се бои от смъртта. Защото живее с надеждата, че и след смъртта ще бъде с Христа Господа.
С целия си живот патр. Неофит се старае да ни разкрие тази тайна – постоянно да се стараем да придобиваме благодатта Божия, като не се отделяме от Христа, а Му отдаваме целия си живот. А това става, като мислим за Него и имаме Неговите мисли и чувства. Тогава ще почувстваме чудото на Неговото служение и работа за доброто на нашата душа, която пребивава в Църквата, на която Глава е Христос.
Когато патриархът стои пред св. Тайни и приема св. Тяло и Кръв Христови, той се моли за цялата Църква, което трябва да правите и вие, досточтими приятели в Господа. Това е истинският път – да обичаме Христа и Неговите братя и сестри, да се стараем да станем светци в Неговата любов.
Негово Светейшество знае още една тайна. Той се вслушва в думите на премъдрия Соломон, който казва: „Начало на мъдростта е страхът Господен и познаването Светаго е разум; защото чрез Мене ще ти се умножат дните и ще ти се прибавят години живот“ (Прит. 9:10-11). Това е секретът за нас: да придобием тази мъдрост и това знание, та всичко в нас да заработи хармонично и всички неща да тръгнат както трябва, та да заживеем в здраве и радост.
Молитвеник
Казват, че мълчаливите хора не се срещат често, не са обични и предпочитани. Мълчанието обаче позволява още в този живот да се усети уханието на другия, вечния живот, който другите не могат да проумеят. Мълчанието изпълваше с радост душата на блаженопочиналия патр. Максим, така е и сега с д. Неофит, неговия наследник. Д. Неофит говори със своето мълчание. Той мълчи не защото няма какво да каже, а от смирено чувство. След обмисленото мълчание от негова страна следва внимателно обмислено добро краткословие. Нерядко патр. Неофит е отговарял с мълчание на мои предизвикателства и така наистина е изчезвало напрежението у мен. В Св. Синод също смалява своите големи права заради мира, единството и любовта. И, разбира се, в повечето случай печели, докато външно изглежда, че губи.
Патриархът ни е мълчалив, но постоянно разговаря с Бога със смирено сърце, вътрешно спокойствие, трезвост и кротост. Вярва, че мълчащата и молеща се св. Богородица „Достойно ест“ в Патриаршеската катедрала бди винаги над него. Св. Исаак Сириец пише: „Не всеки мълчалив човек е смирен, но всеки смирен човек е мълчалив!“. Повлиян от синаксарите, които д. Неофит обича да чете, и той подобно на светците мълчи, страхувайки се да не загуби благодатта и радостта от огласяването на преживяванията.
На обичния ни патр. Неофит не поднасяме скъпи подаръци, а с любов честитим седемдесегодишнината му и като на наш брат, роден от българска майка и отгледан под грижите на нашата обща духовна майка – Българска православна църква, целуваме ръка и братски го прегръщаме.
И накрая ми се иска заедно да се помолим на Господа, Който го избра за патриарх на Своя български православен народ (Прем. 9:7), да му прати премъдрост от Своите небеса и от престола на славата Си, да му помага в трудовете му, за да знае какво е благоугодно пред Него (10 ст.), та да бъде достоен за престола (12 ст.). Да измолим тъй Божията премъдрост, та заедно с него и ние да можем да постигнем онова, което с мъка разбираме (16 ст.), тъй като без Премъдростта Божия кой би дръзнал да изследва небесата?
Да се помолим още Бог да чуе просителната молитва на патр. Неофит чрез Премъдростта да познаем каква е Неговата воля за нас. Нещо необикновено, но възможно. Защото милостивият и благ Господ ни е изпратил отгоре и Своя Свети Дух (17 ст.), за да ни покаже пътищата прави и това, което е Нему угодно.
Прочее, драги събрате и съслужителю в Господа, според любимата ти библейска книга Песен на песните, „… другарите слушат гласа ти; дай и аз да го послушам“ (8:14), та всички да вървим подире ти, понеже познаваме гласа ти (Иоан 10:4). Това е молитвата ми по случай седемдесетгодишния ти юбилей!
Благословена седемдесетгодишнина!
Снимки: Стефка Борисова и архив на Борис Цацов
На втората снимка: След пострижението на монах Неофит в Троянския манастир.
На третата снимка: Новоръкоположеният Левкийски еп. Неофит.
На четвъртата снимка: Митр. Неофит на среща с Московския патр. Алексий заедно с Видински митр. Дометиан.
Следващите снимки са от интронизацията на Българския патриарх Неофит.
Пред храма на Троянския манастир след пострижението на монах Неофит. В средата е патр. Максим, до монах Неофит е духовният му старец архим. Геласий. Между патр. Максим и м. Неофит е Ловчански митр. Григорий, а отляво на патриарха е Доростоло-Червенски митр. Софроний. Между тях на втори план е Врачански митр. Калиник. Монахът вдясно на снимката е йерод. Натанаил, после Неврокопски митрополит († 2013 г.):
Приятели от младини. Бъдещият патр. Неофит и бъдещият митрополит на САЩ, Канада и Австралия Йосиф:
Аудиенция при папа Йоан-Павел Втори. Русенски митр. Неофит заедно с Неврокопски митр. Натанаил са част от българската делегация в Рим на 24 май 2004 г., водена от проф. Огнян Герджиков, председател на НС:
Митр. Неофит на приема по случай награждаването на Негово Светейшество патр. Максим с орден „Стара планина“ по повод деветдесетгодишнината му. Отляво на патриарха е Борис Цацов:
