Отговорът е: Не! Защо? Защото, уверявам ви, с нас, православните българи, е Господ Иисус Христос, Който е Глава на едната света, съборна и апостолска Църква, неразделна част от която е нашата Българска православна църква – Българска патриаршия.
В момента, образно казано, когато корабът ни е сред морето, Господ ни вижда как се измъчваме при плаването срещу противния вятър и се приближава до нас, като ходи по морето, сякаш с умисъл да ни подмине. Но ние сме сигурни, че Той е, Който ходи по водата, и Го викаме. И Той веднага отвръща на зова ни и ни уверява: „Дерзайте! Аз съм, не бойте се!“. И вярваме, че като влезе в кораба ни, вятърът ще утихне. Тогава с Него ще имаме и пълната възможност напълно да разберем „чудото с хлябовете“, понеже и сърцата ни ще са по-мили, щом Христос постоянно присъства посред нас (Марк 6:47-52).
Наистина, както целият свят в устрема си да влезе в синхрон с правилата на глобализацията преживява разни кризи, така и ние – православните българи по света и у нас, не правим изключение. Това важи и за върховното ръководство на БПЦ – Св. Синод, който редовно е предизвикван да огласява становищата си, дори и по въпроси, по които не сме специалисти. Последният текстът на Св. Синод – Обръщението за бежанците, предизвика широк отзвук в обществото и стана „притча во язицех“, поради което отдалеч и аз бих желал да се включа в дискусията.
Видно е, че и ние – синодните старци, понякога грешим в решенията си, макар да пеем тропара на Петдесетница преди всяка сесия и се молим Христос Бог наш да изпрати Светия Дух и на нас.
Лично аз моля за прошка относно решенията ни, които подлежат на целенасочена критика! Милост обаче не забелязвам от страна на критиката, особено в пресата – църковна и светска. Сигурно ще сгреша, ако кажа, че приятели са ни всички, които ни критикуват, понеже ни обичат. Че то не бяха едно или две неща, заради които търпяхме и търпим обвинения. Това е всекидневие вече четвърт век. Обвиняват ни, пък не ни арестуват, осъждат ни, пък ни държат на свобода, даваме оставката си, но не я приемат.
Ето и сега: обръщението ни се гледа само от едната страна. А има толкоз хубави неща, очевидни истини, които заслужават блага дума, похвала, подкрепа. Право да ви кажа ние, митрополитите, жадуваме някой да каже или да напише добра новина за станали неща.
Въпреки че подкрепа не идва, а не се и очаква, се одързостявам да предизвикам обсъждане на обръщението за неща, които заслужават и друг коментар. Например, не се ли чувства, че Св. Синод вече не е същият както преди? Той знаеше, че засяга въпроси, които не са от негова компетенция. Но бие самара, за да се сеща този под него, какво е длъжен да свърши. Ами не казва ли истината, че преди четири години великите сили трябваше да сторят това, за което се стараят да се договорят сега, за да намерят изход от кризата?! Нима никой не знае или не е чул, че се говори и пише за „религиозно прочистване“ на територии от християнството? И още, Св. Синод не нарежда, а апелира към отговорните власти в държавата ни и в Европейския дом да си вършат работата. Той просто изразява друго мнение, което, разбира се, е особено. Той не говори за страх, за омраза, а от думите му лъха патриотизъм, ясно виждане, ново мислене за обичта ни към България. Св. Синод е длъжен да мисли за защитата на нашата вяра, както и за православния ни начин на живот. Той не е против толерантността на православния българин, а я поддържа жива и готова отново да можем да я покажем особено към хората в беда и нужда. Това са неща, които имаме правото да ги изразим, и смятаме, че не са вредни за членството ни в Европа и НАТО.
В случая Св. Синод се съобрази с категориите и на историята, което означава, че той „промисля“ и последствията от станалите събития и как те биха се отразили дългосрочно на паството ни. Да, наистина всеки има право на мнение. Но аз също имам правото да не се съглася с твоето мнение, досточтими читателю. Защото, ако Св. Синод си беше свършил работата, основавайки се само на св. Библия, което трябваше и да направи, за да не бъдем обвинявани като антицърковни, критиката пак щеше да бъде активна – че не сме патриоти, че не милеем за правата ни бащина вяра, че не ни интересува спасението на душата. Изрично е казано в обръщението, че БПЦ изпитва състрадание и призовава към солидарност със страдащите хора. Гарантирам, че ако надеждите в извънредното обръщение не се сбъднат занапред, БПЦ ще докаже на дело всичките тези цитирани от пресата извадки от св. Библия, употребени от писателите им така уместно, все едно всяка неделя са на св. Литургия в храма. И понеже се говори публично, че БПЦ не прави нищо, нека се похвалим, защото ние в задокеанската ни епархия предадохме наскоро чек за петнадесет хиляди щатски долара на Антиохийския патр. Йоан за бедстващите в Сирия и диоцеза му. Както и над двадесет хиляди щатски долара сме събрали от епархията ни за о. Иван от Нови хан и в момента сме в акция да подпомогнем издръжката на отоплението през настъпващата зима. Наскоро шестата асамблея на каноничните православни епископи в САЩ прие в заключителния си документ българското предложение на Преосвещения Драговитийски еп. Даниил за издръжката на бежанците от Сирия и Близкия Изток в този момент на преселение, за което получихме похвала от братята и сестрите в Христа на Антиохийската архиепископия в Северна Америка. Ние не искахме да се поменава това, защото вярваме в думите на св. Василий Велики, че „… може да дадеш, без да обичаш, но не може да обичаш и да не дадеш!“. Все пак ви го споделяме, защото обичаме и тези, които ни ненавиждат!
Целта на тези няколко реда обаче е в друга насока. В момента чета с любов и внимание книгата на стареца, сега вече светец Порфирий (Байрактар) Ранени от любов. Понеже в България за моя радост той има много почитатели, ще ми се да споделя тук неговите разсъждения: как трябва да обичаме църквата си. Според него, за да запазим нашето единство, трябва да бъдем лоялни и послушни към църквата си и към нейните епископи. Когато сме послушни на Църквата, ние сме послушни и на Самия Христос. Господ Иисус Христос желае от нас да станем едно стадо с един пастир (Иоан 10:16).
Нека съчувстваме на Църквата. Да я обичаме пламенно. Не бива да приемаме нейните представители да бъдат критикувани и обвинявани. Вярно, ние монасите сме възпитани в православен дух на смирение, нестяжание, целомъдрие, светост и мълчание, без конфликти, без диспути, без осъждане или порицание. Не бива да оказваме доверие на ония, които обвиняват клириците. Дори да сме видели със собствените си очи свещеното лице да върши нещо, за което следва да го обвиним отрицателно, ние не трябва дори да вярваме на това, нито да мислим за него, нито дори да говорим за това с другите. Същото трябва да бъде и с миряните в Църквата, както и за всеки човек. Ние всички сме Църквата. Този, който порицава Църквата заради опущенията на представителите ѝ, не спомага за целта да я коригира да не прави големи грешки. Такъв не обича Църквата. Не е необходимо да се казва, дали такъв обича Христос. Ние обичаме Църквата, когато прегръщаме с молитвите си всеки неин член и правим каквото Христос е вършел – когато се жертваме, оставаме завинаги бдителни и правим всичко като Него: „Когато Го хулеха, Той не отвръщаше с хули; когато страдаше, не заплашваше, а предоствяше това на Праведния Съдия“ (1 Петр. 2:23).
Извинете, че ви казвам това, завършва св. Порфирий, но то е за слава Божия!
