Бог непрестанно ни милва със знайни и незнайни за нас благодеяния. Дава ни добра мисъл, учи ни как да се молим, за да я изпълним, а накрая и Сам ни спомага, за да се осъществи тя. Псалмопевецът го казва с по-малко думи, по-красиво и по-ясно: „Увенчава те с милост и щедрости, насища с блага твоето желание“ (Пс. 102:4-5).
Такава милост Бог показа и към нашата малка община „Св. патриарх Евтимий Търновски“ в Париж, като ни даде да се поклоним пред неговата св. Плащаница изложена в Торино, а преди това да отидем и да погостуваме на българската православна църковна община „Св. Амвросий Медиолански“ в Милано. Както е казано: благодат връз благодат (Йоан 1:16). С този кратък разказ желаем да споделим тези наши радости.
Къде трудно, къде лесно се подготвихме за пътуването. Преминавайки през Алпите, се любуваме на красотата на Божието творение. Впечатлява човешкият гений, изградил чудни съоръжения, за да покори планината.
В Милано пристигаме късно. На другата сутрин нашите домакини ни чакат по пътя и ни съпровождат до храма. Отец Стефан и членовете на общината ни посрещат топло, по братски, като чакани гости.
Изминали сме 800 километра, а откриваме същия този благ дух на братската любов в Христа, на радостта от неделното служение. Чувстваме се, като че сме се прибрали у дома си, като че сме в нашата енория. Хем искаме да изразим емоцията си и да се зарадваме, че въпреки перипетиите успяхме да стигнем до храма, хем се въздържаме, за да не смутим приготовленията за светата литургия.
Храмът продължава да се пълни с хора. После чуваме възгласа: „Благословено е царството на Отца и Сина, и Светия Дух“ и сърцата ни трепват радостно. Всичката подготовка – и-мейли, телефони, резервации, приготовления, пътуване, перипетии, оправяне в чужда страна минават като на лента. Всичко това, за да можем да кажем заедно с братята и сестрите ни от Милано „Амин! Амин, благословено да е царството во веки, благословен да бъде и Царят, Който така ни милва и ни дава от благата Си.“
Акустиката на храма е превъзходна. Той е немного голям, но е благолепен, макар да ни липсват иконите по стените – ликовете на светиите, които с погледите си греят и просветляват душите ни. След служба отецът ще ни обясни, че храмът им е отдаден само за ползване в неделя сутрин и че нямат правото да променят каквото и да било по него. Затова и иконостасът е подвижен и всичко, необходимо за службата, трябва да може да се прибере след служба. Въпреки това, познавайки от личен опит трудностите и усилията, с които всяко едно малко нещо е придобито, се радваме на всичко.
Службата тече: Малък вход, Велик вход, Евхаратистиен канон. Символът на вярата е казан от всички на глас. Още едно свидетелство за единството на вярата ни, за единството ни в Христос. После идва ред и на св. Евхаристия – същината на вярата ни, мигът, в който Църквата се изгражда отново и отново, ставаме едно Тяло Христово; приемаме Христос в нас и Той ни приема. Тези от нас, които са се подготвили, пристъпват към св. Причастие.
Литургията свършва и оставаме да си поговорим в храма с братята и сестрите от Милано. Предаваме им поздрава и благословението на свещениците на нашата община – архим. Емилиян Боцановски и о. Иван Карагеоргиев, както и поканата да ни погостуват и те на свой ред. Предаваме им и малките символични подаръчета, които им носим от Париж. И те от своя страна ни дават малки подаръчета за всеки от нас. Най-големият подарък сам Бог ни го дава – да бъдем заедно, да се запознаем, да осъзнаем единството ни в Христос. Макар и всяка неделя да изповядваме „една свята вселенска и апостолска Църква“, когато тя придобие съвсем конкретен характер, разбираме малко повече какво всъщност изповядваме.
Докато си говорим, Николай, който е и псалт, и клисар, приплъзва иконостаса встрани, празничните иконите се прибират, покривката на светия престол се сгъва и прибира от о. Стефан, пейките са пренаредени до сантиметър. Храмът отново придобива вид на католически храм и според нас губи част от блясъка и топлината си. Междувременно идват и представители на католическата община, която ползва храма, и завръзваме непринуден разговор с помощта на нашите домакини. Не пропускат да ни разкажат за храма, за неговата история, както и да ни дадат и те на свой ред малки подаръчета, които да носим към Париж.
Излизаме от храма. Деси Гулева, другият стълб на общината, ни развежда из града и споделя с нас красотата на Милано. Храмът, който общината ползва, се намира в централната част на града, съвсем близо до катедралата на града „Рождество Богородично“. После ни показва местенце, където можем да останем на пикник, макар тя и другите членове на общината да не могат да останат поради ангажиментите си. Отец Стефан се присъединява към нас, за да благослови и сподели с нас традиционната ни агапа, която макар и далеч от нашата енория отново ни събира след служба. Разпитваме го за живота в Милано и за живота и историята на общината. Разказваме му за нашата община. Даваме си сметка, че трудностите ни са сходни: липсата на собствен храм, близостта с братята католици и споделянето с тях на трудностите на християнския живот, нуждата свещеникът да работи, за да изхранва семейството си, фактът, че цялата община се крепи на труда и усилията на няколко души.
О. Стефан ни благославя още веднъж, благославя и предстоящото ни поклонение и си тръгва. Част от групата ни отива да се разходи и опознае малко града. Стремим се да не се разсейваме и да не любопитстваме много, за да опазим мира след светата литургия, а и най-вече да се подготвим за поклонението на следващия ден. Но пък искаме и да се "докоснем" до Милано, до жителите му, да усетим атмосферата му. Даваме си сметка, че "поклоннически туризъм" не съществува – един от многото оксиморони, които характеризират нашия век. Човек е или на поклонение, заключил сърцето и ума си в молитва, или на туризъм и попива всичко около него.
Към края на деня се прибираме в къщата за гости, която ни приютява. Подготвяме се за пътуването на следващия ден и за поклонението пред св. Плащаница. Благодарим Богу за срещата, за това, че ни събра, че ни даде да се сближим. Самотата ни на чужденци далеч от родината и на християни в един свят, отстъпващ от Бога, днес беше по-малка. Занапред знаем, че имаме братя и сестри в Милано, за които и с които се молим Богу. Даваме си сметка, че макар и разпръснати из цяла Европа (а и из цял свят), сме едно стадо с един Пастир. Докосваме се бегло до трудността пред нашия владика, митрополит Антоний, да обикаля и обгрижва общините и да прави така, че въпреки многото километри, въпреки различните юрисдикции и характерности на всяка страна всички да сме като едно. Молим се за единството в нашата майка-Църква - Българската патриаршия. С нами Бог!
