От празниците, посветени на Христовите апостоли, най-голям и значим е този на светите първовърховни апостоли Петър и Павел. Макар и еднакви по народностен произход и верска принадлежност, те са различни по образование, култура, обществен статус и начин на мисионерска дейност.
Петър е рибар, предан на отеческата вяра, очакващ изпълнение на пророческите предсказания за Месия, Когото след като открил последвал с голяма ревност, отркъл се от Него по време на съдебния процес, разкаял се по-късно и тръгнал да проповядва за Него сред израилтяните по света и в Рим, където днес е гробът му, осъден на смърт, получава мъченическия си венец.
Павел, с университетско езическо образование и солидна богословска школовка при Гамалиил в Йерусалим, ревностен изпълнител на строгата политика на юдейската духовна власт, жесток гонител на християните в Юдея и околните страни, по-късно, скъсал с юдеизма и, открил Месия в лицето на Иисуса от Назарет галилейски, неуморно възвестявал евангелското учение в Мала Aзия, Балканския полуостров и другаде, основавайки християнски общини. Когато се убедил, че еврейската диаспора не е податлива към евангелската му проповед, той я отправил към езичниците (Деян. 18: 6) и по този начин превърнал християнството от затворена юдейска секта в универсална религия, която, въпреки смъртните гонения през първите три века против нея, разколите, сектите и ересите по-късно, а в най-ново време, философски течения, политико-атеистични идеологии и кървави погроми, портите адови неможаха да ѝ надделеят (Мат. 16: 18).
Членовете на християнската общност в древната Църква, поради различното си народностно и религиозно потекло не били еднородна маса. Макар вярата в Иисуса Христа като въплътен Син Божии, Спасител да ги обединявала, появили се различия между тях във връзка с приемането на езичниците в Църквата. Въпреки решението на Апостолския събор в 51 г. сл. Хр. (Деян. 15: 6-29) – християните от езически произход да не бъдат товарени с предписанията на Мойсеевия закон и едва след това да бъдат покръствани в Христа, консервативното юдейставащо течение продължило да съществува и по-късно. Това обстоятелство наложило ап. Павел да разработи учението си за спасението на човека от греха не чрез дела по закона Мойсеев, а с вяра в Христа Иисуса (Рим. 3: 21 – 4: 25), която, разбира се, обезателно изисква осъществяване на евангелските норми в живота на християнина, или както по-късно ап. Яков ще каже: „вярата без дела е мъртва” (Як. 2: 26).
Не е случайно, че Бог е събрал св. апостоли Петър и Павел заедно в Рим, тогавашен център на света: първият да бъде пастир на юдеохристияните, а вторият на езикохристияните и заедно да пострадат в едно и също време, при едно и също гонение, за една и съща вяра. Св. отци видели в този факт Божи промисъл и затова определили да се чества заедно тяхната памет, като два непоклатими стълба, на които се крепи стройно сглобеното здание на Христовата църква, имайки за крайъгълен камък самия Иисус Христос (Еф. 2: 20-21).
Авторът посвещава долупоместеното стихотворение на взелия го преди пет години под мантия негов духовен старец, Негово Високо Преосвещенство Старозагорския митрополит Галактион, който му даде името Павел и молитвено му пожелава пълно възстановяване и крепко здраве за още ползотворно служение на св. Христова църква.
ЗВЕЗДА СИЯЙНА
(Савел – Павел)
Титан си в слово и на дело,
велик апостол на Христа,
последвал призива Му смело,
извършил дивни чудеса.
От майчина утроба още
избран съсъд и осветен,
труди се денем ти и нощем,
за подвиг свят определен.
Езическата светска мъдрост
ти усвои напълно в Тарс,
но прецени с природна зрялост
– такъв живот за теб е фарс.
Затуй замина за да пиеш
вода от извора свещен
и къпа се дълбоко в него,
от там излезе променен.
В Йерусалим, в дома на Бога
търси усърдно Мъдростта.
Гамалиил, прочут учител
разпали в тебе ревността.
И с тая изобилна ревност
и обич ти Я усвои.
С отеческите си закони
сърце си жадно напои.
И стана върл Христов гонител,
със ярост правеше това.
На Църквата Си пръв строител
след туй Христос те призова.
С нечувано жестока дързост
ти ходеше от град на град,
Христови братя да задържаш
и предадеш на съд и смърт.
По пътя за Дамаск те срещна
Самият Иисус натъжен
и каза ти, че трудно нещо
да риташ е против ръжен.
Неземна беше светлината,
която силно те огря.
Тя промислително подейства
и ти внезапно ослепя.
Ананий те прие по братски,
Кръсти те в име на Христа,
а Той с отеческа Си ласка
премахна твойта слепота.
Ти – вълк, той – агне, вий се сбрахте
в една кошара заедно.
Едва тогава вий разбрахте
призвал те е Иисус защо.
И дълго, няколко години
като отшелник ти живя.
Далеч в пустинята избяга,
далеч от мирска суета.
Писанията там изследва,
изучи дори на изуст.
Христа, Когото ти преследва
откри в лицето на Иисус.
Гонител бе, стана апостол,
прекръсти се от Савел в Павел,
отхвърли злото, що си правел
и тръгна смело след Христа.
Пося ти Божието семе
по целия тогава свят
и нямаше народ ни племе,
нечули твоя мощен глас.
Разтресе той докрай земята,
кънтя той и в Агора,
отекна гръмко в небесата,
плени човешки същества.
Във Пергия, Икония, Листра,
Във Солун, във Атина и в Коринт
– навсякъде вестеше за Христа
и църкви християнски основа.
Ти възвести за всички свобода,
еднакви за човеците права.
За елини, за роби, за жени
в посланията си ти обяви:
– няма повече богоизбрани,
всички са еднакво призовани,
няма роби, няма господари,
нито царе, нито говедари;
мъжът – глава и клетата жена
еднаква носят в себе си душа;
те всички са еднакви във Христа,
с еднакъв дълг, със равни са права.
Така взириви ти бомба водородна,
що цялата империя запали.
Тръгна огромна маса разнородна
Христа, Спасителя си да прослави.
Тълпяха се от всякъде овци,
лекуваха им пастири души.
Разгулния езически човек
отправи взор към бъдещия век.
Десет императори гониха
вярващия във Христа народ.
Много християни те избиха,
земята се осея с гроб до гроб.
Със хиляди на кръстове и клади
избити бяха и стари и млади.
Кръвта невинна, що беше пролята
попи и стана семе в земята,
прокълнало и дало плод стократен,
със резултат за тях съвсем обратен.
Обсебени от демонична мъст
разпъваха безжалостно на кръст,
или посичаха глави им с меч,
на безогледна радвайки се сеч.
А други, като факли засмолени,
в алеите на парка подредени,
запалваха в нощта да осветляват
разходки вечерни когато правят,
от страсти и любов опиянени
прищевките си да задоволяват.
А те от вяра в Христа вдъхновени,
с лица напълно одухотворени,
изгаряха доволни и щастливи
във императорските им градини.
Удавените във води студени
на езерата зиме заледени
и хвърлените за храна във цирка
на лъвовете от глад побеснели,
като герои, на лице с усмивка
умираха, но не и победени.
Защото твърдо се отрекли бяха
от суетния, земен, грешен свят.
Да се преселят бързо се стремяха
във бъдещия чуден Божии град,
във който Сам Христос им обеща
да ги всели в недрата на Отца,
за да пребъдват вечно в светлина
и им дари небесните блага.
Любовта, която ти показа
на прогнилия морално свят,
киснещ в мрак духовен и проказа,
беше дар божествен непознат:
- любов свята, любов, не омраза;
любов, която не се проявява
единствено към роден само брат,
любов, напротив, що преобразява
и всеки непримирим, зъл наш враг;
любов, която Сам Христос Спасител
на кръстта на Голгота прояви
$1– пожертва и живота Си дори,
от първороден грях да ни спаси;
любов пребъдваща и вечно жива,
любов, която нивга не умира.
Последен по призвание ти беше,
по неуморни трудове си пръв.
Ти студ и глад и много бой понесе
и няма като тебе друг такъв.
Строител неуморен беше
на Църквата Христова ти.
Христовите овци зовеше,
добър пастир се изяви.
За теб животът бе Иисус Христос,
смъртта пък – ценна придобивка.
Достойно ти стоя на своя пост,
посрещна и смъртта с усмивка.
Ти пътя си докрая извървя
и вярата опази чиста.
Затуй венец получи от Христа
- венец на правдата, обсипан
със хиляди, безброй мъниста.
***
Звезда сияйна си на небосвода
за днешния духовно жалък свят.
Зовеш и мен усърдно да те следвам
и неуморно да вървя след теб.
Затуй те моля, пастирю добри:
По моята пътека камениста,
осеяна със кървави мъниста,
води ме ти, апостоле свети!
А Ти, Христе, Спасителю благи,
със сили, да го следвам, ме дари.
