Мобилно меню

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (35 Votes)

1В разгара на жаркото лято на 2010 г. за първи път прекрачвам прага на православната църква „Покров Богородичен” в Осака – втория по големина японски град след столицата Токио с население малко повече от това на България. Щастлива, че след дългото търсене най-сетне съм намерила православния пристан в многомилионния град, влизам вътре ентусиазирано. Но възрастният служител при свещопродавницата ме спира и започва разпалено, макар и с усмивка, да ми обяснява как трябва да се събуя. Е, стара японска традиция – казвам си. Покорно събувам сандалите си и пак понечвам да вляза навътре – този път боса. Служителят обаче продължава: „Не може боса – казва, – ей там се продават чорапи, вземи си едни!” – „Ама другия път ще си донеса свои!” – решавам да настоявам по балкански аз. „Ама вътре не може да стоиш боса!” – настоява на свой ред той...

Е, предавам се, купувам чифт чорапи и вече спокойно пристъпвам по мекия червен килим навътре в храма: дървен иконостас, по който кандилата мъждукат приглушено сякаш в контраст с жаркото японско лято навън; дама в изящно копринено кимоно се покланя на иконата в центъра на храма; след малко започва светата божествена литургия и хорът запява. На японски. Всичко е същото и все пак... японско – на японски език и по японски маниер. Трябват ми няколко секунди, за да се опомня, къде всъщност съм: уж в Япония, но в православен храм; недалеч от мене стои дамата, облечена с кимоно, но пее „Алилуйя”; наоколо вярващите пристъпват по чорапи и се покланят един на друг в тих поздрав, но палят свещи – досущ като нашите; после, по време на литургията, свещеникът изповядва желаещите един по един, но пред олтара, т. е. пред погледите на всички присъстващи...

Минават секунда, две, три... и в миг разбирам, че всъщност съм у дома и че няма нужда от „но”; че всичко е такова, каквото трябва да бъде, и че сърцата и езиците, които искрено славословят Бога, са едни и същи. Навсякъде...

Така неусетно се изтърколват цели четири години, в които всяка неделя молитвата е споделена и възнесена към Бога – на японски. След края на всяка литургия следва обичайната тра́пеза – кога по-скромна с чай и малко сладки, кога по-богата – с различни видове традиционни японски ястия, но винаги в духа на всеобщата литургична радост.

2И ето, че и тази година по Възкресение отново съм тук – в храма „Покров Богородичен”, Осака. Насам се стичат вярващи от близки и далечни краища на Япония, сред тях има и немалко чужденци: от Русия, Сърбия, Румъния, Гърция, Грузия, Египет... и България – част от тях постоянно пребиваващи в Япония, други временно. Мнозина носят кошници с нашарени яйца, сладкиши и вино, които подреждат върху специално приготвените за целта маси отляво на олтара. Настроението е приповдигнато и инак просторният храм сякаш изведнъж отеснява от нарастващия брой богомолци. Не след дълго всред предпразничната суматоха презвитера Олга (със светско име Ацуко Мидзугучи) започва учтиво да подканя множеството да излезе навън. Най-сакралният миг предстои.

След последвалата обиколка на храма отец Давид (Масааки Мидзугучи) вече е на стълбите пред храмовите порти и поздравът, който всички трепетно са очаквали, се понася в априлската нощ сред дъха на цъфналите наоколо вишни.

4„Христос воскресе!” – започва да поздравява отец Давид на няколко езика: японски, английски, гърцки, руски, грузински и румънски, и всеки път щом откъм множестовото долети отговор на съответния език, лицето му засиява, а очите му се засмиват неподправено и закачливо – като на дете. В тези мигове дори време-пространството губи своите ежедневни очертания и ги подчинява на чудото на Възкресението, на тържеството на Вечния Живот над смъртта: „Христос воскресе из мертвих, смертию смерт поправ и сущим во гробех живот даровав”. Неволно си спомням думите на австрийския публицист Хайнц Нушбаумер, че в центъра на православието стои не толкова Страдащият, колкото Възкръсналият. Не толкова Разпети петък, колкото Великден...

А наоколо из двора неусетно са се насъбрали любопитните съседи от квартала – всяка неделя те се будят с камбанния звън на храма и все пак дори на Възкресение не понечват да влязат вътре. Сякаш не се осмеляват. „Кой е Този, Който е възкръснал? Как така е възкръснал?” – чета в погледите им нескрит интерес, примесен с почуда и неверие. Нищо. Важното е, че са тук – макар и само в двора; тук, където православието е екзотична птица с шарени пера, до която малцина чудаци дръзват да се докоснат, дори пристъпването в двора на храма граничи с евангелско чудо.

5А пътищата на Бога са неведоми, така както са неведоми и пътищата към Него. Като например пътят на брат Атанас от тукашната енория – служител във водеща японска медия, който винаги равнодушно определял себе си просто като атеист без особен интерес към каквито и да било религиозни въпроси или учения. Докато един ден не попаднал случайно на японска книга за православието и всичко в него се преобърнало... И доднес съпругата и децата му се чудят, какво точно се е случило, а той с искрящи очи разказва за многобройните си пребивавания на Атон и особено за онова от тях, когато в един от гръцките манастири приема светото тайнство Кръщение.

Обратно в храма вече е време за празничната литургия, включаваща накрая освещаване на донесените от богомолците великденски яйца и сладкиши, както и четене на Евангелието на няколко езика – румънски, грузински, гръцки, английски и японски, от представители на съответните държави – обикновени миряни, които днес помагат на отец Давид и на дякон Николай (Мицуката Мацуда). А в средата на литургията отецът благодушно отделя време и за изповед – за закъснелите или за онези, които успяват да дойдат в храма само по Великден.

Към третия час след полунощ майките започват една по една да присядат по пода със заспиващите в скутовете си деца, а по-възрастните – по пейките и столовете. Среднощната умората се усеща, но възкресната радост е тук: в запалените свещи и осияните лица, в обнадеждените сърца: „Христос воскресе!”

В самия край на литургията хорът изведнъж запява на църковнославянски: „Христос воскресе из мертвих...” – чаровен японски акцент и паузи пред по-трудно произносимите думи. Отново, както и през лятото на 2010 г., за миг се обърквам къде съм – в Япония или в България, или пък някъде другаде... И отново в следващата секунда си спомням – у дома съм.

Вече призори е ред на богатата празнична тра́пеза в обширната храмова трапезария. От стената до входа огромна икона на св. Николай Японски свети в златисто и синьо и сякаш благославя празнуващите: уморени, но и озарени от дългоочаквания празник на празниците, те се радват на вкусните ястия искрено и по детски, сипват си един на друг напитки и с неизменните японски поклони се поздравяват: „Христос воскресе!”.

А аз потеглям обратно към дома с първите зари на априлското утро. В сърцето си нося споделена възкресна радост и дъх на вишневи цветове.

Осака, април 2015 г.

6Справка: Православието е пресенсено в Япония в края на историческия период Едо (1603-1868 г.) от руския мисионер архиепископ Николай (роден Иван Дмитриевич Касаткин през 1836 г. в Смоленск и канонизиран в Токио като св. Николай Японски през 1970 г.). По онова време архиепископ Николай е свещенослужител към руското консулство в гр. Хакодате на най-северния японски остров Хоккайдо.

Неговата изключително активна и неуморна църковна дейност включва превод на Св. Писание и издаване на православното списание „Църковен вестник” на японски език. Историята разказва, че първият японец, когото св. Николай привлича към православието, е шинтоисткият свещенослужител Такума Савабе – бивш самурай, който дошъл в дома му с намерението да го убие, смятайки, че християнството е коварно средство, целящо да погуби Япония и нейния имперски дух. Ала св. Николай схванал намерението на Савабе и смирено му отвърнал, че човек не бива да съди за нещо без да го познава и започнал да беседва с него за православието. След по-малко от три години Савабе приел от св. Николай свето Кръщение с апостолското име Павел, а през 1875 г. той станал и първият японски православен свещеник. Днес, 140 години по-късно, Православната църква в Страната на изгряващото слънце има три епархии – Токийска, Източнояпонска и Западнояпонска, като общият брой на храмовете е 47, а към 2009 г. вярващите наброяват около 30 хиляди.

В Осака православието е пренесено през 1874 г., като три години по-късно приелите го наброяват около 40 души. Няколко десетилетия по-късно, през юли 1910 г., в южната част на града е издигнат и първият православен храм – дървена конструкция във византийски стил, наречен Покров на Божията майка”. Ала през юни 1945 г. пламъците на войната превръщат храма в димящо пепелище. Своето възкресение от руините той посреща едва 17 години по-късно, когато през април 1962 г. е въздигнат отново със същото име, но на друго място – в северната част на Осака. Там, сред тихия жилищен квартал, камбанният звън на храма приканва вярващите за молитва и днес.

Мнозина японци се самоопределят като атеисти, макар и да спазват някои религиозни ритуали, като например посещаване на шинтоистки храм в Новогодишната нощ. По повод спазването на ритуалите те често казват за себе си със самоирония, че се раждат като шинтоисти, женят се като християни (в бутафорно подражание на сватбените церемонии от западните филми) и умират като будисти. Това е показателно за едно до голяма степен формализирано отношение и знак по-скоро за социална, отколкото за религиозна принадлежност.

От друга страна обаче в страната има немалък брой религиозни и квазирелигиозни култове и секти – към 2012 г. официално регистрираните сред тях възлизат на около четирдесет и пет. Такива са например „Църква на духовната вълна́” и „Асоциация на божията светлина”, както и присъствалата за кратко и в България „глобална религия”, известна като „Щастлива наука”. По-голямата част от тях се развиват в средата и края на 20 в. под общото название „Нови религии”. Макар и след терористичната атака със зарин в токийското метро, организирана от сектата „Аум Шинрикьо” през март 1995 г., много хора да започват да възприемат всичко религиозно с голяма доза негативизъм, този тип „модерна” духовност намира сравнително добър отклик сред японския народ.


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/944qd 

Разпространяване на статията:

 

 

И рече старецът...

Това е удивителен духовен закон: започваш да даваш това, от което сам се нуждаеш, и веднага получаваш същото двойно и тройно.

 

    Игумен Нектарий (Морозов)