В годината, когато Богословският факултет към СУ „Св. Климент Охридски” отбеляза 90 години от своето основаване, синодалните старци решиха да направят странен подарък на висшето учебно заведение, което всички те са завършили – обявиха, че ще създават духовна академия в Пловдив, понеже богословските факултети в София и Търново вече не отговаряли на нуждите на БПЦ. През месец януари се очаква да излязат „учебният план и бюджетът” на новото висше учебно заведение, след което трябва да се пристъпи към неговото практическо организиране.
Ако погледнем аргументите за създаването на Духовната академия, изложени в писмото на Пловдивския митрополит до Св. Синод, ще се убедим, че парадоксите не винаги са признак на богословска дълбочина. Те могат да бъдат и просто небивалици – като противоречивите и дори хаотични твърдения в него. Пловдивският владика хем иска пари от държавата за издръжка на учебното заведение, хем настоява богословските науки, които ще се преподават там, да се отдръпнат от стандартите на държавните университети. Преподавателите в Духовната академия хем трябва да са хабилитирани, хем настоящите от богословските факултети не са на ниво. Други обаче няма. Като няма, ще се намерят, ще възразят инициаторите.
Така е, ще се намерят – има дори една готова групичка кандидат-академици, нереализирали се като университетски кадри досега, но които са доказали, че могат да създават неограничено количество концепции и стратегии по всички болни въпроси на съвремието ни. Тяхната работоспособност впечатлява, размахът на идеите им е съизмерим с тези на института ЦЕРН, а амбициите им плашат. И как няма да плашат, като синодалните старци са на път да дадат за пореден път картбланш на една ялова идея, за да удовлетворят амбициите на няколко човека. А че идеята е ялова, е видно за всички, най-малкото защото е зачената от една единствена страст – желанието за контрол над църковните кадри. И то от хора, които на практика са неконтролируеми.
Абсурдността се засилва, като виждаме, че всички дейности около откриването на новото висше учебно заведение са възложени на един човек с основното качество на „доверено лице”. Не е трудно да разбереш, че няма как един и същи човек да разбира и от „учебни планове”, и от бюджети, и да бъде ректор, сиреч да познава всички държавни изисквания за висшето образование, които са необятен океан, при това без да има дори научна степен. Оставяме настрана другите му задължения на протосингел на митрополията, на ректор на тамошната семинария, на игумен на един манастир, на ефимерий на друг манастир, на енорийски свещеник и пр. Може човекът да е много кадърен, но в случая става дума за компетентности!
Вярно е, че и в други страни има напрежение между висшето църковно ръководство и богословските факултети – Гърция е най-близкият ни пример за това. Там отдавна тлее скрито съперничество между църковните академии и богословските факултети по отношение на това, кой подготвя „по-въцърковени кадри”, каквото и да означава това. Но нашата пловдивска реплика на този проблем е съвсем в духа на българското архонтство – евтина имитация, без ясна концепция и по-важното без дух.
Когато на едно място се съберат заслепени от амбициите си хора, крахът е сигурен. Защото поне един трябва да вижда с едното око, че да отрезвява останалите и да ги води. Иначе ще стане като с прословутата концепция за религиозно образование, вдъхновила многохилядни шествия и разточителни конференции, но останала безплодна; и като с дъщерните й концепции и стратегии за катехизация и духовна просвета, и т. н., и т. н.
Поради тези причини дори идеята да се осъществи, тя няма как да реши проблемите на богословското образование у нас, защото не ги разпознава. Накрая ще се окаже, че си има вярна народна приказка за такива случаи: „Пременил се Илия, като се огледал – пак в тия!”.
На снимката: Рушащата се сграда на семинарията в Черепиш
