Завършилата конференция на учителите по религия в Хисаря показа нещо отдавна известно. А именно, че успехът на едно начинание се свежда до две неща: отношение и пари. Това бяха двете основни искания на участниците, отправени към висшето църковно ръководство: да се промени отношението на митрополите и свещениците към тяхната работа от дистанцирано-безразлично, каквото е сега, в активно ангажиране с техните проблеми и нужди. И второто, което следва закономерно от първото, Църквата да поеме своята финансова отговорност към учебния процес по религия, който и сега протича в училищата, и да издаде съвременни и адекватни учебни помагала. За целта в декларацията се предлага да се създаде централен фонд, както и фондове по места, откъдето да се финансира и координира цялата катехизаторска църковна дейност. Дотук добре.
Спомняме си обаче горчивия опит от едно подобно благородно начинание, което беше прието на най-високо ниво – последния църковно-народен събор от 2008 г. Там беше взето решение да се създаде общ централен фонд, където да постъпват средства от всички епархии, за да се подпомогне по братски изплащането на заплатите на свещениците. Оттогава вече пета година от този фонд ни вест, ни кост, както се казва. Тази хубава инициатива остана нагледен пример за това, как може да се провали всичко, ако липсват искрено уважение и доверие между участниците и, второ, истинска мотивация за успех.
Този и други подобни случаи не ни карат да бъдем песимисти – не защото „надеждата умира последна”, а понеже надеждата е сред основните ни християнски ценности; но те ни призовават към едно по-трезво отношение към прояви, на които се дават големи обещания и прозират силни амбиции. Най-малкото, защото като християни знаем, че наистина радикалната промяна се случва „в скритата стая на сърцето”, а не под звуците на фанфарите. Само тази промяна може реално да повлияе на църковните реалности у нас и да доведе до свежа обнова на отношенията „по вертикала” в Църквата, които сега в по-добрия случай са сухо-административни, а в по-лошия – са основани на принудата. Без искрено уважение към личността на другия, без тясно ангажиране с проблемите на учителите – всяка концепция ще остане на хартия и ще потъне безследно в архивите. И тогава жалко не толкова за вложената енергия, колкото за неоправданите надежди на хората. Христос също го е казал: Ако не сте били верни в малкото, не се лъжете, че можете да бъдете верни в голямото (срв. Лука 16:10). Което приложено към нашия случай означава, че не може да очакваме шампионски скок в БПЦ в отношението към религиозната просвета, ако преди това не сме преодолели далеч по-скромни препятствия: например, да започнем да се вслушваме в другия, да обърнем внимание на проблемите му, да поразчупим егоизма си, да си спомним, че Църквата не е място за игра на шефове и подчинени... Така ще се стопли църковният живот, а от тази топлина като живителна сила ще се роди и желанието да се сподели Христос, сиреч просветната дейност и ред други инициативи, които са присъщи на живата християнска общност. Тази топлина има такава сила, че може да превземе и непревземаемия бюрократичен бастион на митрополиите, в който са се разбили не една и две идеи през последните 20 години.
А иначе административните мерки също могат да постигнат някакъв резултат, особено ако са движени от силна амбиция и желание за доказване пред другите. Тези плодове обаче няма да бъдат така сладки, както онези, родени от свободното действие на Светия Дух, Който е там, където има доверие, нелицемерна любов и желание за истинско общуване.
