Канонизацията на светци, т. е. обявяването им за такива, е дело нелеко и отговорно. Не можеш просто да си избереш някоя известна личност (както направиха преди време разколниците с личността на дякон Игнатий – Васил Левски, за да легитимират своето статукво) и да я обявиш за свята с лека ръка.
Светостта е резултатът от обожението на човека, съответно християнина, независимо дали е духовник, монах или обикновен мирянин. Обожението се постига по пътя на личния духовен подвиг в живота на християнина, но не в резултат само на човешко усилие, а като дар и действие на Божията благодат. Когато човек достигне нужната степен на очистване, тогава Св. Дух по Свои избор и воля го прави Свое обиталище, като проявява там по един или друг начин Своето присъствие. И не само след кончината на човека, но често дори докато човек е още в този свят в тялото си.
Светостта е Божия прослава на човека както приживе, така и след кончината му. И не е заслуга заради патриотични, социални или други участия на човека в обществения или църковния живот, а заради проявения личен стремеж към по-тясно единение с Господ, чрез нравствено очистване, с молитва и добродетелност, в личен духовен подвиг – скрит за очите на другите, но видим за Сърцеведеца Бог.
Светците ги заявява (чрез каноничен акт) църковното ръководство, но преди това Бог ги прославя за такива чрез едно или друго Свое действие в живота на Църквата. Т. е. първо Бог ги прославя и „канонизира”, след което земната Църква само освидетелства чрез публичен акт тази вече съществуваща прослава.
Църквата може и да не обяви някого за светец, но когато Бог го е прославил, той си е светец. По същия начин някой в Църквата може да поиска провъзгласяването на някого за светец, а да се окаже, че Бог не го е прославил.
Това, че някой е живял праведно или че се е спасил, допуснат от Бога да влезе в Царството небесно, все още не го прави светец.
В нашите желания и стремежи ние не винаги се ръководим от ясни мотиви. Може да се окаже, че отсъстват чисти, безкористни помисли и намерения дори и в един такъв акт, като желанието ни да „канонизираме” светец. Причини много.
Затова църковното ръководство поема отговорноста за изпитването на фактите и доказване на истината относно една канонизация и прослава. Вземат се предвид много обстоятелства: животът на човека, прояви на прозорливост или чудотворство приживе, освидетелстване на мъченичество или изповедничество (когато става дума за защита на вярата), чудотворна молитва както приживе, така и след кончината му, след период от време нетленност и благоухание на тялото и прочие.
Една нетленност на тялото (слав. ”мощи”) на човека все още не е свидетелство за неговата святост. Причини за нетленност има много, от естествен или неестествен характер, затова и всичко се проверява прицизно.
Затова нека изчакаме Бог да прослави, пък тогава ние да си казваме думата, за да се предпазим от грешки човешки.
Вече сме патили от тази човешка прибързаност - да хвалим личности, чийто живот и дела не са били никак похвални, по свидетелството на историята.
