Мобилно меню

4.68 1 1 1 1 1 Rating 4.68 (75 Votes)

34Няколко думи за това, как и защо митрополитът-борец срещу Държавна сигурност демонстративно издигна за пръв архонт на своята епархия агент и секретен сътрудник на няколко служби на Държавна сигурност, като го обяви за „светило” и „образец за подражание”.

„O tempora, o mores” - някога Цицерон започнал така своята реч против Катилина, изразявайки огромното си възмущение от интригите на сенатора. Чудя се, каква ли сентенция би изрекъл днес гениалният Цицерон, ако трябваше да коментира случващото се в Българската православна църква.

Само преди година в опит да запушат устата на единствения независим сайт у нас, който изразява позиция по църковните проблеми, клакьорите на един митрополит подеха масирана кампания срещу "Двери", за да внушат на църковната общност, че "Двери" не е независима медия. На прицел беше взет един от сътрудниците на сайта – проф. Иван Желев, който беше осветлен като сътрудник на ДС. Възрадван от този факт, българският митрополит, който най-много се страхува от свободното слово и съвест в Църквата, започна кампания за да компрометира „Двери”, като внушаваше наляво и надясно, че сайтът бил инструмент на комунистическата Държавна сигурност... Тази идея той повтаряше до захлас – на свещенически конференции, в „отворени писма”, от амвона, в лични разговори и т. н. Всички автори и сътрудници на сайта бяхме оплювани като „врагове на Църквата”, нейни „рушители”, „агенти” – и всичко това, за да се угоди на митрополита в личната му война с професора, който при избора му за митрополит, в качеството си на директор на вероизповеданията му беше отправил критични думи (вижте причината за конфликта тук).

Огромен ресурс беше впрегнат, за да се създаде публичният образ на „белия митрополит, борец за църковна независимост” срещу „лошите журналисти от Двери, които не искат Църквата да е свободна от Държавна сигурност”. На тази цел, за съжаление, беше подчинена и все още е дори дейността на т. нар. „официален сайт на Българската патриаршия”. Да си припомним само патетичната проповед за именния ден на българския патриарх Максим в началото на тази година, когато все същият митрополит триумфиращо обяви: “Нито Маринчевци, нито Желевци могат да подкопаят Българската православна църква, защото тя е основана и осветена от Светия Дух”. За да мобилизира „масите” и типично по комунистически митрополитът сочеше врага поименно и конкретно – с хиперболи, клевети и всички инструменти на черния PR.

И така, този митрополит развя знамето на борец срещу Държавна сигурност. Темата ДС стана водеща в думите и действията му, а неговите PR-съветници добре съзнаваха, какво предимство пред останалите митрополити носи една твърдост и праволинейност по този толкова чувствителен за българското общество въпрос. Обществото толкова силно очакваше църковен катарзис заради комунистическото минало на висшия клир, че мнозина по-наивни бяха готови да простят личните гафове на митрополита и да го видят с ореола на безкомпромисен „изповедник” и борец срещу наследството на Държавна сигурност в Църквата.

Наивни вярващи и светски люде бяха впечатлени от тази уж решителност и виждаха в негово лице дълго жадуваната промяна. В името на тази промяна бяха готови да направят компромиси както със съвестта си, така и с очевидните противоречия в поведението на този митрополит, заиграванията му със „силните на деня”, които „Двери” от своя страна не спестяваше. Мнозина дори счетоха, че съществува някаква лична война между сайта и въпросния митрополит.  

След това темата „анти-ДС” беше развита с нова успешна пропагандна акция - свещениците в епархията на този митрополит бяха принудени да разкрият досиетата си. Официалните мотиви: „да се освободи епархията от мрежите на Държавна сигурност и да се даде възможност за покаяние”. Какво пишеше в тези досиета обаче научи само митрополитът, но затова пък медиите гръмнаха, че проблемът бил „радикално решен”. Само „лошите журналисти” от Двери се опитаха да кажат, че вече повече от двадесет години нашата държава „успешно” се управлява по същата методика на шантаж и компромати, а едно досие, чиято информация е достъпна само за определени хора, е преди всичко „радикално оръжие”, но не и решение.

Кулминацията на ДС интригата беше достигната с разкриването на ДС агентите сред митрополитите. Въпросният митрополит тържествуваше: почти всички негови опоненти в Св. Синод се оказаха с досиета, той самият - не. За съжаление, митрополитът нямаше как да изрази публично превъзходството си от своята лична неангажираност към службите! Щеше да бъде очевидна липса на такт. А и без това планът дотук вървеше успешно - почти всички, които можеха да му се противопоставят, бяха сложени до стената и смълчани.

Всички владици с 3-4 изключения се оказаха все причастни на службите.

Вярващите бяха в потрес, искаха да чуят думи на искрено покаяние, да им бъде показан изход от създалата се ситуация, искаха нещо да се случи, но уви. Медийните „партньори” на митрополита, които в захлас клеймяха "Двери" и разясняваха пъклените замисли на службите, намалиха децибелите. Не вървеше някак да се пише в „официоз”, че митрополитите са „врагове на Църквата”, „предатели”, „рушители” и т. н. Ако историците разчитат на официоза след години да разберат нещо за оповестените владишки досиета, ще видят, че там този епизод е просто пропуснат. Театърът „борим се срещу Държавна сигурност” беше приложим само по отношение на „Двери”. За славното комунистическо минало на Светия Синод се оказаха виновни външни врагове - „Маринчевци и Желевци”. Което с основание напомня за онзи прословут виц за краставицата. За враг беше нарочено и единственото телевизионно предаване, което се опита да даде трибуна на вярващи хора да говорят по темата с митрополитските досиета – „Вяра и общество” по БНТ. И защо? Защото хората, които милееха за Църквата, удачно или не, но искрено търсиха отговори на въпросите, които всеки честен християнин си задаваше. Явно някои не знаят и не искат да знаят, че Църквата наистина е йерархична, но това не значи, че е елитарна или клерикална, а че народ и свещенство са едно в Христа.

Нямам нищо против старите вицове, но когато става дума за Църквата, нещата са твърде сериозни. Парадоксално е, че за светските хора са по-близки евангелските думи „няма нищо тайно, което да не стане явно, нито пък скрито, което да не стане известно и да не излезе наяве” (Лука 8:17), отколкото за „църковниците”, каквото и да означава това.

С една дума в познатия стил от близкото минало бягството от проблема стана чрез фабрикуването на някакъв външен враг на Църквата, пред лицето на който всички трябваше да се обединят, за да бъде преборен.

Катарзис обаче не се случи и висшите ни духовници не се освободиха от призраците на миналото, на копроматите, с които дълго време бяха манипулирани и изнудвани. Те се уплашиха, объркаха се, капсулираха се още повече, мълчанието им се превърна в напрегната тишина. 

Тази тишина трябваше да бъде тествана. И тук се връщаме отново към нашия герой – 254211 71483230най-активния митрополит в борбата с Държавна сигурност трябваше да тества своята победа. Превъзходството трябваше да се узакони. Поражението на опонентите можеше да бъде затвърдено чрез принудително тестване на тяхната пораженческа нагласа. Щом болката на тишината не можа да роди вик, то може да се имитира глас, който под привидния тембър на загриженост, благородство, снизходителност да се превърне в трамплин към още по-голяма – вече неограничавана от нищо власт. Този тест наблюдаваме и днес – в опита да се узакони едно компрометирано в очите на цялото общество и на цялата Църква явление. Митрополитът, който громеше ДС, заяви, че той е гласът и оттук нататък той ще говори от името на Църквата и, разбира се, ще действа. Така той постави Св. Синод пред свършен факт и демонстративно архонтиса един бизнесмен – уж, за да го отличи за дарителството му, а всъщност, за да покаже на останалите митрополити и на обществото, кой командва парада в БПЦ. Веднага след това заяви, че самочинието му ще стане закон и внесе в дневния ред на синода въпроса за „узаконяването на архонтската организация”. Едва ли може да са измисли по-успешен тест за проверка на останалия живец у българските архиереи. Поне засега те се представят според очакванията на „режисьора” – без съпротивителни сили, без желание и вяра, че могат да постигнат съгласие по някакъв важен за Църквата въпрос. И в този момент на капитулация дойде време да се разкрие истинската същност на нещата. Маски долу! „Църквата - това съм аз” - всичко, което пълни касата, е добре дошло, произходът е без значение... И репутацията също, защото я няма. На тези, които продължават да мърдат, ще запушим устите с няколко евангелски цитата и светоотечески мисли за „послушанието” и „осъждането” и това им стига. Колко им е акълът...

В този момент изведнъж цялата „анти-ДС” реторика на въпросния митрополит се изпари. Потъна в нелегалност. За архонт – светило и образец, и „ръководител на Църквата” беше обявен Петър Манджуков, емблематична фигура от соца, с ярко агентурно минало на агент на І-во и ІІ-ро управление на ДС, с два агентурни псевдонима, оръжеен търговец, един от главните хора в Кинтекс, според запознатите - близък до покойните вече Огнян Дойнов и Андрей Луканов, както и до сегашните най-влиятелни кръгове в БСП... Въобще, заслужил пред държавата и пред партията човек, но какво общо има той с Църквата?! Има - един милион лева дарение за построяването на храм, поне за такава сума се съобщава в медиите. Чудесно, дарители е имало и ще има, но в една честна Църква един честен дарител ще бъде отличен по един честен начин – можеше да бъде обявен за ктитор на епархията, например и ред други неща. Лукавото в случая е, че не се търси похвала на дарителството, а легализирането в Църквата на една корумпирана и компрометирана практика, която носи приходи не само на храмове, но и на доста хора. По-лесно ми е да разбера Манджуков и другите „архонти”, защото това са хора, които нямат никаква представа за Църквата и вярата. Те имат представа от своя свят, където има тайни и явни началници, затворени и отворени общества, където всичко има цена и всички служат на най-големия идол – парите и тяхната функция, тоест властта. "Не е виновен този, който изяжда зелника, а който му го дава". Това обаче, което отказвам да разбера и не мога да приема, е хора, които са прекарали целия си живот в Църквата, служили са св. Литургия на единия Бог, причастявали са се хиляди пъти със св. Тайни – да не могат да различат очевидната лъжа от истината, да нямат грам духовна смелост и доблест да защитят мнението си и още по-лошо – да нямат никакво мнение, а да са сложени за ръководители на институция като Църквата.

Този тест за църковност все още имаме надежда, че Св. Синод на БПЦ с Божията помощ и намеса ще издържи. Самочинието и анархията в Църквата трябва да бъде спряна – но не като всичко се подчини на една патологична воля, а като поне малко се върне уважението към каноните в Църквата, към чувството за срам и приличие, към обикновената непретенциозна честност.

Редно е най-накрая нашите митрополитите или поне тези от тях, които милеят за Църквата и имат страх от Бога, да проявят мъжество, да ударят по масата и да кажат: стига беззакония!

Това искат вярващите, това може да бъде и моментът на катарзиса, който всички очакват, и отговорът, който вярващите искат да чуят от духовните си водачи. Симонията не трябва да бъде узаконявана (Деян. 8:9-24). Колкото и безнадеждна да е ситуацията, тя дава златен шанс на владиците да покажат, че техният избор за митрополити не е случаен, че те не са били марионетки и правдата Божия значи нещо за тях.

В заключение бих искал да се обърна към всички достойни български архиереи преди да пристъпят към гласуване да се вслушат в думите на св. Василий Велики, когото така често използват в проповедите си. Тези думи са отправени към неговите събратя епископи и никога няма да загубят своята сила и актуалност:

„Някои измежду вас взимали пари от ръкополагани и, което е още по-лошо, това прикривали под булото на благочестие... На този, който взима пари, трябва да кажем това, което апостолите са казали на оня, който искал да даде такива, за да купи преподаването на Светия Дух: “Среброто ти да погине заедно с тебе” (Деян. 8:20), понеже по-малко греши тоя, който по неразбиране иска да купи Божия дар, отколкото оня, който го продава, тъй като това е продажба и, ако даром полученото продадеш, ще ти се отнеме благодатта, като продаден на сатаната, понеже въвеждаш кръчмарство в духовните работи и в Църквата, в която са ни поверени Тялото и Кръвта Христова. Тия неща не трябва така да стават. А ето в какво се състоят хитруванията. Те мислят, че не грешат, ако взимат не при самото ръкоположение, а след това, докато всъщност, когато и да вземеш, все е вземано. Прочее, моля ви да изоставите тоя подход, или, по-добре казано, този път за ада, и не правете себе си недостойни да извършвате свещените тайнства, като цапате ръцете си с такова лихоимство... И ако някой подир това мое послание извърши нещо такова, нека се отстрани от тукашните олтари и отиде там, където може да купува и продава Божия дар... Всичко това става от сребролюбие, а сребролюбието е корен на всички злини (1 Тим. 6:10) и се нарича идолопоклонство (Кол. 3:5). Прочее, не предпочитайте идолите пред Христос за малко пари, нито пък подражавайте на Юда, повторно продавайки срещу подкуп веднъж Разпнатия заради нас.”

 


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/kqwfq 

Разпространяване на статията:

 

 

И рече старецът...

Защо удряш въздуха и тичаш напразно? Очевидно, всяко занимание има цел. Тогава кажи ми каква е целта на всичко, което се върши в света? Отговори, предизвиквам те! Суета на суетите: всичко е суета.

Св. Йоан Златоуст
   

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.