Или защо никой не разбра какво каза Църквата за гей-парада
Темата за гей-парада в София е достатъчно злободневна. Тя е тема с продължение вече от няколко години. Тук няма да изразявам позиция - за или против. Всеки сам да избере, какво да мисли и да не мисли, какво да прави или да не прави. Става дума за друго - става дума за позицията на Църквата. Ето само част от определенията, които дава Светият Синод на БПЦ за тази проява в официалния им сайт: „безнравствена проява“, „противоестествена страст, която безусловно вреди на личността, семейството и обществото“, „вредна демонстрация, която също така нарушава правата на православните християни“, „зла и неукротима похот“. Тези характеристики приличат повече на епитети, защото те са именно такива - евфимистични и не чак толкова, но... епитети.Само така е изразена официалната позиция на Църквата по отношение на гей-парада в София. Останалото... останалото са цитати от Библията.
Аз не само съм далеч от мисълта, но и никога не бих си позволил да критикувам, камо ли да отричам текстовете на Библията. Само че ми прави впечатление нещо друго. Когато нашите църковници, предимно архиереи, но и въобще клирици, искат да ни кажат нещо, те започват да цитират. А къде са техните мнения, какво мислят те лично по този въпрос? Не искам да изпадам в личностни откровения. Все пак мисля, че всички истински православни християни, които обичаме Църквата, бихме искали да чуем позицията на самата Църква, не просто да ни прочетат Светото Писание, защото и ние сами можем да си го прочетем. Не мислите ли, че нашите архиереи, а и не само те, са задължени да посочат на нас, паството, личната си позиция, при това именно спрямо гей-парада? Защото ние всички служим на Бога, но архиереите служат и на Бога, и на нас! Какво е Църквата без архиереите, но и какво би била Църквата без нас, обикновените християни?!
Когато влезем в храма, ние очакваме да чуем проповед, а не наизустени от години дежурни празни фрази, които дори не искам да цитирам. Ние, обикновените християни, търсим истинската проповед, искаме да чуем един истински „коментар“ върху библейските текстове, върху възловите смислови елементи от литургията и Светото Писание. В замяна на това обаче ставаме свидетели на едно равномерно, почти безличностно, да не кажа и бездуховно мърморене, което е поднесено понякога с толкова досада и изнервящо нетърпение, че вместо да ни просветли, то ни напряга и угнетява още повече.
Ето за това става дума, за говоренето в храма и извън него. Църквата ни не говори. Светият Синод не говори. Архиереите ни не говорят, монасите и свещенослужителите също не говорят, те просто цитират. Само че, когато те цитират, ние не разбираме, а когато не разбираме, цитатите се превръщат не в проповед за облагородяване, а в безличен рецитал без последствия.
