Мобилно меню

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (50 Votes)

dru-bigovicПозволявам си да напиша тези редове, защото вестта за кончината на о. Радован Бигович не може и не бива да остане просто „новина”. За новините е характерно да отминават, докато в опита на Църквата ние се научаваме да помним завинаги и то да помним лично този, когото сме изгубили. Аз оставам един от хилядите, които ще запазят вечния спомен за о. Радован като за човек, който наистина имаше харизмата да бъде литург, пастир и богослов, да бъде истински човек и приятел в Христа. Затова и думите в негов спомен трябва да бъдат изричани само по евангелски – като лично и живо свидетелство. А самият той беше живо свидетелство в нашия свят – свидетелство, за което не може да се мълчи.

Винаги съм казвал за о. Радован, че той има визия за ролята и мисията на Църквата в съвременния свят. Нещо повече, с цялото си служение той беше своеобразно въплъщение на тази своя визия. Отец Радован не се страхуваше, а напротив, изправяше се лице в лице с предизвикателствата на съвременния свят, успяваше да ги осмисли и промисли в църковния опит от евхаристийното претворяване на света и човека в Литургията. Цялото му служение като литург, пастир и богослов беше един непрестанен диалог със съвременния човек и общество – диалог, в който той успяваше да съчетае интуицията си за човешките екзистенциални проблеми с евангелската мъдрост, да спои ерудицията си на богослов и философ с ума на отците. Продължавам да си мисля, че доколкото днес Църквата живее в пустинята на големия град, отец Радован остава един съвременен „градски” отец, притежаващ дара да различава духовете на нашето време и да дава трезви решения в нашата социална, културна и екзистенциална ситуация.

Винаги съм разбирал богословието на о. Радован като плод от неуморното му усилие да води диалог със съвременния свят и да се доближи до екзистенциалните проблеми на човека от нашата постмодерна епоха. С рядко срещана трезвост и реализъм той не спираше да се тревожи от факта, че в наше време християнството се е превърнало в естествена религиозност, че днес тази религиозност подменя живия литургичен опит на Църквата и ние по-скоро изповядваме едно християнство без Христос и едно Православие без Църква. Той не преставаше да показва вярата и опита на Църквата като извор на смисъл на човешкото съществуване отвъд всички морално-пропагандни пароли, с които някак си вече привикнахме. И отец Радован беше уверен, че Църквата може да доближи евангелската истина до човека на нашето постмодерно общество и култура и тя наистина да бъде сол на земята и светлина на света, само ако „освободи” тази истина от „идолите” на съвременната ни цивилизация и църковност – рационализма, индивидуализма, морализма, национализма, идеологията, само ако изтълкува вярата в жизнени и екзистенциални категории. Такова богословие той мъдро преподаваше на студентите си в Богословския факултет и култивираше в тях вкус към онова вечно ново в богословското предание на Църквата, което може да бъде живо екзистенциално свидетелство тук и сега. Самият той имаше дара да разбира и обяснява дълбокия екзистенциален смисъл на вярата като лично доверие и диалогична среща с Христос, да говори за подвига като за самоограничаване и за живота в Църквата – като за осъществяване смисъла на съществуването. С неповторимата си чувствителност към проблемите на нашето време о. Радован умееше да говори за покаянието, прошката и помирението като начин на приемане на другия, което всъщност е тайната на любовта. На него обаче не му беше трудно да говори по този начин, защото той живееше по този начин и имаше харизмата да среща хората един с друг, да прощава и помирява, да приема другия с разбиране, с грижа и любов. И с този си пример о. Радован ни учеше на това и тихо свидетелстваше богословието си на практика, ежедневно.

Отец Радован обичаше да казва, че най-големият подвиг е това да изграждаме Църквата като литургична общност. С цялото си служение като литург и пастир той достойно извършваше този подвиг, неуморно съграждаше енорията на малкия храм „Св. архангел Гавриил” в Земун като жива литургична общност, в която всеки да бъде приеман гостоприемно, с грижа и любов. Отец Радован беше истинският иконом и домакин на тази общност и често съм си мислил, че той е олицетворение на оня гостоприемен етос на древните християни, за който говори св. Климент Римски. И това негово гостолюбие се простираше навсякъде – от евхаристийното му гостоприемство по време на Литургия, до грижата за последния „случаен” посетител в енорията. С цялото си служение като литург и пастир той проявяваше уникалната си харизма да събира, да се грижи, да изгражда, да обича… Той наистина имаше дара да създава лични отношения между десетки и стотици хора и да ги „вгражда” по мъдър начин в тялото на Църквата, да ги претворява в литургични хора, да ги формира като църковни личности. Той имаше дара да сваля маските на анонимността и да учи хората да намират пътища един към друг, да се приемат едни други такива каквито са, като личности, за да могат да живеят заедно, по християнски, с благодарение. Той обичаше да казва, че в енорията няма нужда от специални организирани дейности, а просто учеше хората да живеят заедно, учеше ги да споделят болките и радостите си в любов и взаимност. И във всички тези нови и нови отношения и приятелства винаги се чувстваше неговото деликатно лично присъствие и топлината на пастирската му всеобхватна любов.

Отец Радован си остана докрай голям приятел на България и на нашата Православна църква. Той преживяваше болезнено всички прегради и разделения и винаги търсеше начини да преодолява затварянето и отчуждението в Църквата, причинено от болестта на национализма и автокефализма. Той с лекота създаваше нови църковни приятелства и всяко негово посещение в България оставяше незаличима следа в умовете и сърцата на мнозина. Дори когато говорехме за преводите на книгите му на български, той скромно и тихо се радваше, че те могат да бъдат начини и пътища за нови църковни срещи и приятелства. Може би това беше неговият подвиг – да бъде съборна личност, да бъде апостол на едно живо църковно и богословско свидетелство за диалог и общение.

За всичко това мога по евангелски да кажа: онзи, който видя, той засвидетелства. И съм сигурен, че има мнозина, които могат да кажат, че свидетелството ми е истинно, защото това е свидетелство за един човек, свещеник и богослов, който имаше дара да учи хората около себе си как да живеят в общение и любов, как да намират смисъла и радостта от живота. Лично аз и семейството ми помним отправените от него рождественски и пасхални поздрави, в които той винаги казваше: да имаме радостно усещане за живота. Затова и наред с неизказаната благодарност към него, ние имаме Христовата надежда, че тази радост ще остане по-силна от скръбта и ще направи спомена за отец Радован вечен.


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/kqwy4 

Разпространяване на статията:

 

104436362 555801255082665 8408151784969210671 n

[Какво представлява проектът?] [За кого е предназначено изданието?] [Kое прави това издание различно?] [Как можете да помогнете:]

 

И рече старецът...
Всяко нещо намира покой в своята среда и стихия: рибата – във водата, огънят – в движението нагоре; всичко се стреми към своята среда. Душо моя, ти си безплътен дух, безсмъртна. Единствено у Него ти ще намериш покой.
Св. Тихон от Воронеж