Лишените от какъвто и да било смисъл спорове около това дали баташката църква-костница да бъде действащ храм или не за пореден път показват дълбокото неразбиране на голяма част от българското общество, що е то християнство.
При положение, че жертвите на баташкото клане вече са обявени за мъченици и са канонизирани, следва, че именно там, където са положени техните кости (мощи!), е редно да се извършва св. Литургия, което ще рече - да се принася безкръвната Жертва - центърът и смисълът не просто и само на литургията, но на Църквата и на самия християнски живот.
Аргументите, че даден храм - обявен за културно наследство (sic!) - не бива да бъде действащ, са чисто и просто светски, бих казал - останки от комунистическия начин на световъзприемане, за което Църквата беше нещо като "историческа даденост", "необходимо зло". Това, повтарям, единствено означава, че християнството в България се възприема "музейно", като "културна традиция", тоест не като християнство, не като живот, не като стремеж към Христос. Християнството се превръща в подобие на народните занаяти, в нещо като шевица върху държавния герб.
В този случай Пловдивският митрополит, Негово високопреосвещенство Николай, е напълно прав и е изцяло и единствено в неговата власт да се разпорежда с храмовете в своята епархия. Държавата може да изисква определени начини за съхраняването на т. нар. културно наследство, но не може и не бива да прави така, че храмовете да се превръщат или да остават музеи поради тези изисквания. Тогава те престават да бъдат храмове, а следователно в посочения случай службата на баташките мъченици и тяхното канонизиране са светски, политически, национален, дори националистичен феномен. Само че кръвта на мъчениците свидетелства пред Бога, а не пред "нацията" или пред "държавата".
Всичко това няма нищо общо с Христовата Църква. Нещо повече, бих си позволил да кажа, че храмовете, в които не се извършва св. Евхаристия, вече сами по себе си стават зачинатели на "мерзостта на запустението".
