Блажен е оня човек, който след смъртта си има кой да си спомни за него, свещица да му запали, да се прекръсти за него, да го помене с добро. Молитвата за упокоение на душата му път е като зeфир, полъх, тих ветрец, който я погалва и я кара да се чувства на място светло и прохладно, където няма нито болка, ни скръб, ни въздишка.
Това точно ние, приятелите в Господа на дядо Партений, правим от цялата си душа през тези дни по повод 30-годишнината от кончината му (преставя се в Господа на 2 март 1982 г. - б. р.) Убедени сме в думите на Еклисиаста, че пръстта се е върнала в земята, каквато си е била, а духът му се е завърнал при Бога, Който го е дал (12:7; и надолу всички цитати са от кн. Еклисиаст - б. р.).Ние, които познаваме дядо Партений, слушали сме думите му, наслаждавали сме се на неговата сила, мъдрост и духовна красота, твърдо вярваме, че духът му е в лоното на праотците Авраам, Исаак и Яков. Защото старецът беше великан по плът, но се боеше от Бога, строг началник ни беше, но спазваше Божиите заповеди. А точно в „това се заключава всичко за човека” (12:14).
Достойно за владиката е да признаем, че той беше харизматичен съсъд на Божията благодат. Многократно съм бил свидетел на тази истина. Помня го като студент в Духовната академия - тогаз бях вече подал молба да бъда постриган за монах. Помолих го да ме приеме и благослови в нелекия друм. От дядо Ректора на Академията Макариополския епископ Николай изглежда беше чул, че съм влизал в клира на БПЦ, за да правя реформи. Какво стана? Както съм си нисичък и се наведох да искам благословение, видях стареца над мене с навъсени очи и строг поглед с басовия си тембър да ми казва: „Кой си ти? Ще правиш реформи в БПЦ! И си подал молба да станеш монах! Ти знаеш ли какво правиш и какво говориш? Къде ти е смирението? Ти ще правиш реформи! Нерден не! (тур. „откъде накъде?” – б. р.) Господ да те благослови, да те вразуми, та с благодатта Му да станеш свестен монах и да не говориш повече празни думи. Обяснения не желая. Ще се моля за тебе! Довиждане!”
Целунах ръка и дълго време бях в стрес. Никога няма да забравя тази среща с владиката, който наистина ми даде част от неговата благодат и ми стори голямо добро, като ме предпази от послешни изкушения на лукавия. И още, „Господ даде”, както обичаше да казва, след няколко години аз да стана негов помощник цели 9 години като протосингел в Софийска митрополия, а след смъртта му даже и да го заместя за кратко време като първи викарий.
Вярно, „в гроба, където ще идеш, няма ни работа, ни мислене, ни знание, ни мъдрост” (9:10), но приживе дядото върши всичко, що можеше да върши ръката му, според силите си. Той беше Партений във всичко – в живот, в служение, в администрация, в житиеписание, в проповед, в изповед, в пение, в душепопечение, в старчество, в съвет. Помня, когато постъпих на служба в Софийска митрополия, владиката ме повика и каза: „За да сме наясно в службата ни, аз ще отговарям за „небесните работи”, а ти ще се занимаваш със земните”. Когато му възразих: „А, дядо Владика, и аз искам небето!”, той се поусмихна и рече: „Тъй де, аз ще поема ръкоположения, освещения, повишения, свещенически взаимоотношения, а ти ще отговаряш за стопанствата, манастирите, строителството, транспорта и цивилните служители.” И хубаво стана, старецът имаше дълъг стаж и от опит знаеше делата на епархията.
Вярно, „в гроба, където ще идеш, няма ни работа, ни мислене, ни знание, ни мъдрост” (9:10), но приживе дядото върши всичко, що можеше да върши ръката му, според силите си. Той беше Партений във всичко – в живот, в служение, в администрация, в житиеписание, в проповед, в изповед, в пение, в душепопечение, в старчество, в съвет. Помня, когато постъпих на служба в Софийска митрополия, владиката ме повика и каза: „За да сме наясно в службата ни, аз ще отговарям за „небесните работи”, а ти ще се занимаваш със земните”. Когато му възразих: „А, дядо Владика, и аз искам небето!”, той се поусмихна и рече: „Тъй де, аз ще поема ръкоположения, освещения, повишения, свещенически взаимоотношения, а ти ще отговаряш за стопанствата, манастирите, строителството, транспорта и цивилните служители.” И хубаво стана, старецът имаше дълъг стаж и от опит знаеше делата на епархията.
Много приятели са споделяли с мене: „Абе, какво става, 9 години вече нищо лошо не се чува между вас!” Виках им: „Къде е дядо Партений, къде съм аз – и да деля мегдан с него? Това е невъзможно!” Още повече, че аз имах за образец и се радвах на обичта и уважението на стареца към Негово Светейшество Патриарх Максим. От дядо Партений съм слушал, че когато бил учител в семинарията, е писал 6 плюс на дядо Максим. Като уредник на семинарската библиотека тогаз Негово Светейшество като семинарист е бил и добър помощник на дядо Партений в нея.
Освен това владиката обичаше да бъде мил с нас, по-младите. Винаги ни респектираше със знанията и добротата си. Колко пъти с дядо Неофит, като преподавател в Духовната академия, и двамата архимандрити, го изненадвахме сутрин пред епископските помещения преди служба и той, като ни виждаше в коридора, с отворени от задоволство очи винаги казваше: „О, и днес ще служа между два ангела!” Ние пък това и чакахме - да ни похвали и ела да гледаш: всичко по време на службата беше, както старецът обичаше да бъде.
Негово Светейшество най-много се радваше духом на службите на дядо Партений, които някои години достигаха до 250 от 365 дни. Каква благодат и духовна сила имаше старецът, като приемаше светото тяло и кръв Христови толкоз често! Тази духовна сила му даваше кураж и смелост той да критикува атеистическата комунистическа пропаганда дори в проповедите си. Свидетел съм по време на проповед как замислен ме погледне от високо и ме запита: „Да кажа ли?” Отговарям му тихичко: „Не, дядо Владика, не сега, моля Ви!” А той се навъси, помисли малко, с жезъла си се прицели в някоя фигурка на килима като в точка и рече: „Ще го кажа!” И то се знаеше, че винаги критикуваше нападките срещу вярата и Църквата във вестник „Работническо дело” тогава. Когато се завръщахме в митрополията, му викам: „Дядо Владика, трима души най-малко имаше пратени да Ви чуят, какво ще говорите. Защо искате да ни лишите от Вашата благодат и светост да бъдем с Вас! Знаете ли, че могат да Ви затворят устата, както Ви забраниха да се срещате с чужденци след завръщането Ви от САЩ?” А той леко поусмихнат винаги отговаряше: „Изпуснах се!” От него съм чувал, как Негово Светейшество е реагирал на подобни искания дядо Партений да млъкне. Светейшият твърдо заявил: „Не мога да направя това, моят първи викарий след служба да не поздрави богомолците от мое име!” Слава Богу, Светейшият го имаше под крилото си, поради което дядо Партений беше благодарен, но, въпреки това, до последния си дъх имаше дръзновение да си остане Партений в оригинал.
Подобен беше случаят, когато безбожната власт забрани обикалянето на храмовете по Великден. Всички се питахме, дали дядо Партений ще изпълни заповедта. Тази година – мисля, че беше 1977-ма - по храмовете имаше най-много агенти и милиция. „Св. Неделя” беше препълнена. Иконостасът пращеше от многото народ. Когато времето настъпи за излизане от катедралата, завесата на олтара се отвори и големият дядо Партений в пълно архиерейско облачение и запалена свещ застана на царските двери. Всичко онемя! Какво ще каже най-безстрашният и най-смелият български архиерей по онова време? Ще се съобрази ли с разпоредбата на безбожниците или не? Мушица да бръмне, щеше да се чуе – такава тишина! „Братя и сестри във възкръсналия Христос”, каза с басовия си глас старецът, „всички знаете комунистическото сатанинско разпореждане. Пред нас стои проблемът – ще изпълним ли наредбата на безбожниците или ще спазим вековната наша православна традиция?” Пауза. А народът е в очакване, какво ще каже най-после старецът. Чува се отново неговият глас: „Ще излезем навън и ще обикаляме или не?” Отново мълчание! „Да”, каза най-после старецът, „ще обикаляме..., но отвътре! Направете път, моля ви!” И запя гръмогласно: „Приидите, приимите свет от невечернаго света и прославите Христа, воскресшаго из мертвых.”
Ето, такъв архиерей имахме по Божия милост в онова тъмно време. За нас, които го обичахме и следвахме, той беше не само пример. За мене беше и горещ молитвеник, особено когато отивах и се връщах от срещите с хората от службите. Не можах да откажа, както той е направил, но старецът ме разбираше и ми казваше, от какво да се пазя най-вече при разговорите. Беше уверен, че няма да ме оставят на мира, затова да бъда мъдър, за което съм му благодарен до гроб.
Той обичаше да казва: „Когато минеш покрай православна църква, манастир или гробище – прекръсти се.” „Когато служиш св. литургия – изпоти се.” „Макар да знаеш богослужбите и молитвите наизуст – винаги следвай служебника и молитвеника.” „Поддържай хигиената.” „В облеклото си бъди изряден.” „Носната ти кърпичка да благоухае на българско розово масло.” „Спазвай поста и винаги се готви за св. причастие.”
Обичан беше дядо Партений от многобройните си духовни приятели в Господа. Те пълнеха храмовете, където служеше той. Радваха се на словото и пението му. Винаги знаеха, че той ще каже нещо, което никой друг така не може да го изрече. По Партениевски. Доволни бяха на дръзновението му. Посрещаха го с умиление по храмовете на селата и градовете из Софийска епархия. Обичаше туризма, особено в четвъртък, когато беше свободен от богослужба. „Приятелите на вторника” (кръг православни интелектуалци, които еп. Партений събираше на разговор и вечеря в митрополията всеки вторник ) и доднес си спомнят незабравимите беседи със стареца. А за милосърдието му към „малките братя” и понастоящем с най-големи подробности разказва из София Ангел Петков (Ангелчо).
Приятно му беше на дядо Партений да служим в провинцията. Зимно време на път обичаше да казва за „волгата”: „Сега сме в една малка топла къщичка!”
Старецът остави диря и в Америка. И доднес го помнят по-старите в Ню Йорк, Торонто и Детройт. Разбира се, не остана длъжник и на политическите групировки през 1965/1966 г. в САЩ, Канада и Испания. Всички са гледали „нагоре”, за да го чуят и разберат. Политиката му „в църква да няма политика” излезе правдива.
Така старец Партений (Миро да капе на гроба му!) измина житейския си път – в родината – тормозен за следването след Христа, а в чужбина през 1965/1966 г. – неприет. Въпреки това той не беше властен над духа, за да удържи духа. Нямаше власт също и над смъртния си ден, „нито избава от тая съдба” (Екл. 8:8).
Колко бих искал новото поколение духовници на БПЦ да знаят за дядо Партений, да четат за него, да наследят неговите дарби на житиеписец на бъдещите български светци, да съставят служби за тях, да продължат почитта му и култа му към родните светци – нещо, за което не му остана време да ни убеди, че неговите служби на българските светии за нас като българи трябва да станат наша традиция.
Нека в молитва да си спомним за Левкийския епископ Партений по случай 30-годишнината от смъртния му ден!
Бог да го помилва и спаси! Вечна да бъде паметта му!
Снимки от архива на Борис Цацов:
Горе - в олтара на столичната катедрала "Св. Неделя", вляво от архиерея е отворено крило на царските двери; една от последните снимки на еп. Партений, правена от богослова Петър Димитров (Пешачката).
В средата - по време на св. литургия в столичен храм, към края на 70-те години.
Долу - йеромонах Партений, тогава учител в СДСеминария, в Рила планина, някъде над Рилския манастир.