Радостта от задължението

Да простим е наше задължение. Ние имаме много задължения в този живот: задължения към себе си, задължения към близките хора, задължения към обществото, а като вярващи хора ние имаме задължения и към Бога, които при това съвсем не са на последно място. Задълженията по правило не са нещо радостно – постоянно ни подтиска съзнанието, че имаме да правим нещо!

Но прошката за християнина наистина е нещо радостно. Ние се радваме, когато можем да простим, защото така ще имаме правото и ние да бъдем опростени от Бога. За това ни предупреждава Иисус Христос с думите Си: „Защото, ако простите на човеците съгрешенията им, и вам ще прости Небесният ви Отец; ако ли не простите на човеците съгрешенията им, и вашият Отец няма да прости съгрешенията ви” (Мат. 6:14-15).

Казал го е просто и ясно. Като свършил думите на молитвата-образец „Отче наш”, Той намерил за нужно да подчертае от всички теми на молитвата тъкмо тази – за взаимозависимостта на прошката: прошката, която очакваме, зависи от прошката, която даваме. Тогава излиза, че като казваме „и прости ни прегрешенията, както и ние прощаваме на прегрешилите спрямо нас”, ние сякаш казваме и обратното: „не ни прощавай прегрешенията, понеже и ние не сме готови (или не искаме) да простим на прегрешилите спрямо нас”. Но ако случаят е такъв, „повредата е в нашия телевизор”, казано на битов език; тоест вината си е само наша и ние в такъв случай не можем и да се наричаме с почтеното име християни.

А ние трябва да изпитваме радост от възможността да простим, да изпълним това основно християнско задължение. Тази радост показват хората, които отдавна са станали образци на християнски живот, а и днес ги има такива, при това сред нас. Нека само се огледаме и последваме примера им, за да имаме радостта да бъдем истински деца на Бога!