Наскоро Брюксел отпусна 40 милиона за българските църкви и манастири. Ако сътрудничеството между Църквата и държавата продължи в същия дух, скоро в страната няма да остане нито един запустял храм, каза отец Никанор от Гигинския манастир. И сякаш в потвърждение на думите му идва и днешната новина в деня на будителите, че Брюксел съживява манастира в Басарбово. С отпуснатите един милион евро каменната пустош заприличала на истински рай, пише в репортажа, а публикуваните снимки потвърждават това. На европейските проекти разчитат и българските манастири за съживяване на стопанствата си, на Брюксел разчитат и по-инициативните енории за започване на социална и благотворителна дейност. При толкова много безспорни благини, мисля, че няма смисъл да си задаваме въпроса, къде са днешните будители на българския народ.
Е, какво лошо има в това? Да се рушат църквите по-добре ли е? Тези въпроси обаче не са реторични, както може би се струва на мнозина. Те биха били резонни, само ако си дадем сметка, че за да бъде Църквата, не трябват милиони евро, нито позлатени храмове и кубета, нито ефективни социални концепции, нито нищо от това, което светът може да даде. И дава щедро на инициативните и умните. За да я има Църквата са нужни двама или трима, и Христос между тях. Тези синапови зрънца раждат Църквата през всяко време и във всеки век. Има ли ги тях, в простотата на тази среща благодатта се множи и от трапезата на Божия пир падат трохи и за ленивите и непозналите Христа. Няма ли ги - и най-благолепният храм е само музей на византийското величие, който впечатлява, но не сгрява и затова не убеждава. „Нито парата, нито красотата, нито миризмата, а само простотата пленява душата..”, обича да казва един прост монах, в чиято скромна обител никога няма да потекат евромилиони, но затова пък се стичат хиляди изтерзани от безпътица хора. И приседнали на дъсчената пейка, без сами да усетят, се вслушват в мълвата на гората и нещо непознато приютява душите им. Те вече не са поклонници и туристи, знаят какво търсят и при Кого отиват. Пред този бисер бледнеят византийските шедьоври и руското златовърхо благолепие. С новопридобитото съкровище те влизат във всеки Божи храм както никога досега - като чеда при Отца си. И небето ликува, защото там, на земята, в един неугледен и съвсем не-райски двор, е започнал да се изписва ликът на една икона.
