Трудно ми бе да повярвам, че духовни лица могат да таят толкова злоба и жлъч, каквато се излива от позицията на пловдивски свещеници (тук) по повод на една публикация в „Двери”. Още по-трудно ми е да повярвам, че това е станало импулсивно и непосредствено, без от митрополията даже и да подозират за изготвянето на подобно становище. Но това всъщност не е толкова важно. Има и още няколко неща, които не са толкова важни. Например обозначаването на „Двери” като „личния” сайт на проф. Желев – определено може да ласкае всички, които сме свързани по един или друг начин със сайта, но просто не отговаря на истината и заблуждава аудиторията му.
При всички положения, ако кажем, че някой е превърнал Пловдивската епархия в „лична” (разбирай феодална) бащиния, ще бъдем много по-прави, но като възпитани хора ще се въздържим да го направим. Нещо повече – ако ще е „лично”, проява на достойнство е, когато имаш някаква позиция, да я заявиш лично и да застанеш с името си, а не да се криеш зад расата на подчинените си. Иначе човек остава с впечатлението, че пловдивските свещеници се събират само по повод на сръдни, сплетни и интриги, като остават на светлинни години от реалните проблеми на вярващите и обществото. А аз не искам да вярвам, че е така. Не е толкова съществено и изпълненото с братска любов и отческа грижа послание към „всички които имат един ум” с проф. Желев – „Ако смятат, че ще бъдат по – добри духовници: епископи, монаси или свещеници, защо не станаха такива, а предпочетоха да станат доносници и предатели-служители на ДС”. Не е нужно да обясняваме (макар да нямаме „един ум” с проф. Желев, но пък не губим надежда, че в следващите 10-20-30 години току-виж сме го придобили), колко абсурдно е това заключение. За съжаление, документите показват, че придобиването на духовен сан в близкото ни минало изобщо не е било алтернатива на принадлежността към ДС, дори на най-високи архиерейски нива. От друга страна, съвременността ни свидетелства, че лица, които не са принадлежали към бившата ДС, могат да нанесат много по-големи поражения на Църквата. Пък и пътят на Христовото служение, доколкото скромните ми познания показват, съвсем не минава задължително през духовен сан.
И като сме почнали с маловажните неща,
да кажем и че не е толкова драматично дали на един или друг митрополит му се
услажда да се види на църковното календарче. Реалните взаимоотношения сред
родните архиереи отдавна са ясни за хората, които са свързани по-тясно с БПЦ –
календарчета, свещи или цени на треби могат единствено да ни дадат моментната
снимка на църковната ни администрация. Обаче е някак обидно мисията на Църквата
в обществото да се върти единствено около издръжката и пара`та. Още повече на
фона на контраста между лъскавите архиерейски лимузини и свещеническия
недоимък. Но нека опитаме, поне малко от малко, дребните интриги и злобните
подмятания да отстъпят място на общата ни мисия като християни. По-важно е не
да се взираме в този, който е отпред на календарчето, а да вникнем по-дълбоко в
живота, вярата и делата на онези, които са описани на неговите страници. Защото
това са образите, които остават.
Вижте също:
Вижте също:
- Битката за църковното календарче - от 90-те години до капитулацията
- Църковното календарче като камък за препъване
- Скъпите собствени образи
