Работя като учител вече шест години. Не съм в числото на стачкуващите, но съм солидарен с тях. Четиридесет лева в повече няма да са ми излишни, но пък съм убеден и че с тях няма да повиша стандарта си на живот. Въпросът обаче не е в размера на сумата. Сто процента съм сигурен, че винаги ще се чувствам мизерно, като просяк, дори и след двадесет години, ако работя само тази професия.
Защото никога никой управляващ няма да оцени по достойнство труда ми на учител. Такава е реалността. Стигнали сме дъното – родителите да казват на децата си: „Тая простата даскалица пак ли ти е дала домашна работа?“. Или: „Остави ги даскалите, по цял ден нищо не правят, само реват за заплати“. Такива ги говорят и управляващите. Ние за тях сме търтеи, хора второ качество. Жалко, изкривено и унизително. Всички велики даскали от края на деветнадесети век се обръщат в гробовете си. Толкова е безсмислено, че направо е безсмислено.
Аз от своя страна засега мога да гарантирам само, че докато влизам в класната стая ще влагам сърце и душа в работата си. Нищо повече. Ще се изправям пред децата и ще говоря с тях като за последно, защото може пък да ми е и за последно… Работата си е работа, важното е да не си на загуба. От друга страна, бива да се изживяваме като Дон Кихот, ама да не прекаляваме… Защото днес Дон Кихот би тръгнал, въоръжен с бутилка бензин, парцал и кибрит.
Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/kqwcw
И рече старецът...
Душата, която истински обича Бога и Христа, дори да извърши десет хиляди праведни дела, смята, че не е извършила нищо, поради неутолимия си стремеж към Бога.
Св. Макарий Велики
