0. Нулата си е кръгче, в което няма нищо, тя не съществува. А ние съществуваме. И доказателство за това са болките, които изпитваме. Нищото не изпитва болка.
1. Боли ме зъб. Бях забравил колко жестока е тази болка. Няма спасение от нея. Няма къде да избягаш, тя е в главата ти. За последно изпитвах толкова силна болка в детството си, но тогава чудно защо никой не ми вярваше, че ме боли зверски. И най-страшният човек на света за мен бе зъболекарят.
Но болката е добро, както казва героят Сила от „великия“ роман Шифърът на Леонардо. Този герой е нарисуван като някакво фанатизирано порцеланово слонче в детски комикс. Той се самобичува до кръв. Моли се. Вярва. Ужким е християнин. Но от тия – фундаменталистите. Дето за тях няма оттенъци и нюанси, а само черно и бяло. Този герой е отрицателен. Това е ясно. Много е тъп, за да е положителен. Зъболекарите, мисля си, възпитават смирението и потискат отмъстителността – причиняват ти болка, а ти не можеш да им го върнеш…
2. Ние не се молим за дреболии като това да ни мине някаква незначителна физическа болка. Обикновено се молим за големите си физически или душевни болки. Вместо да ги приемаме с благодарност както споменатия герой. За какво още се молим? В молитвите си искаме, по-често, и благодарим – по-рядко. А най-често пропускаме най-важното, за което да се молим.
3. Един приятел ми е дошъл на гости. Седим вкъщи, говорим, весело ни е. Естествено, пием ракия и хапваме салата. Радваме се на майската вечер. Ние сме единомишленици, затова сме и приятели още от детските си години. Разговорите обикновено са за вярата, за Христос и християнството, за православието. Такива са от деветдесет и шеста насам. След третата ракия философиите ни стават твърде задълбочени. Да не си покрай нас тогава… От мислите ни пушек се вдига.
4. По някое време обаче аз неизменно се сещам за една болна тема и я подхващам. Питам го какво чака още. Без да влизам в ролята на родител или наставник, му заявявам, че не бива повече да отлага живота си. Годините минават една след друга като часове. Той е заедно с жената на живота си вече тринадесет години. Но не се женят. Нямат деца. Това си е техният живот. Какво им се бъркам. Нямам право да поучавам така дори най-добрия си приятел. Все пак, мисля че имам. Така си чешем езиците. Той не казва в прав текст, че нямам право да го поучавам. Той казва да гледам себе си. И е прав. Но с него поне мога да говоря по този начин. Защото имам още десетки познати, с които не мога да споделя мислите си. Че приказките им за бъдещето, когато ще имат свой дом и възможност да се грижат за дете, са кухи. Не струват. Нямат покритие. Че животът не може да се отлага за никога. Че прекаленото мислене ще им докара само главоболие. И ще им създава уютното и лъжливо чувство за оправданост. Дяволска хитрост. Те са цяло едно поколение. Нашето изгубено поколение. Поколението „Чернобил“.
5. Всички те се страхуват. Времето ги е изплашило. Не разчитат на всемогъщата Божия помощ. Занимават се с глупости. Мислят. А мисленето заблуждава. Мисленето е за глупаците. А за тези, които искат да живеят, да чувстват, да бъдат на този свят, не просто да вегетират, е молитвата. В молитвата има и викове за помощ, и въздишки, и славословие към Бога, и възторжена благодарност. Целият диапазон от чувства, с които можем да си пообщуваме със Създателя си. Да пообщуваме малко. Малко днес. Малко утре. Цял живот. Това общуване е първичното занимание на ума. За това е създаден той. А не за мислене. С мислене не се стига до нищо повече от решението на математическа задача. Значимите открития на човечеството са божествени откровения, а не резултат от мозъчни импулси.
6. Тези разсъждения са лични. Субективността им е техен единствен признак. Пиша ги, за да получа удовлетворение от написването им. Те не могат да претендират за споделеност точно поради субективността си. Тези мисли изразяват единствено моята гледна точка. И това, че някой някъде ще ги прочете, ме радва, защото може този някой някъде да разбере точно какво имам предвид. Без да ги споделя. Оставете живота си в ръцете на Този, Който ви го е дал, и се заемете със земните си болки и радости. Не разсъждавайте прекалено мъдро, а просто стигайте до изводите. Не четете Паулу Коелю. Четете каквото си искате. Може и изобщо да не четете, просто се молете. Молитвата е Божият дар, молитвата е честотата, на която можете да поговорите с Него. И пак ви казвам – това че ви съветвам сега, не значи че не съм субективен. Аз и не искам да съм обективен. Раздавам съвети, защото съм в такова настроение. В отношенията между хората обективност няма. „Обективност“ е абстрактно философско понятие. Абстракциите са недоказуеми. А Бог е доказуем. Но не Го доказва никой на никого. Доказва си Го всеки сам на себе си. Доказва му се на всеки търсещ и искащ. Всеки Го намира в микрокосмоса си. Както се казва, микрокосмосът е по-голям от макрокосмоса. Там, отвън, Бог е. Но много повече Той е вътре.
7. Онзи ден се видях с отец Любомир, който служи в катедралния храм „Света Троица“ в Ловеч. За мен той си остана Любчо от есента на 2000-та. Тогава още работеше в Козлодуй и учеше задочно богословие в София. Аз бях за първа година даскал в тяхното село край Бяла Слатина. И се запознахме „случайно“. Как обичам тази дума! Абсолютно същата е като думата „късмет“. Несъществуващи думи. Тогава, през есента, зимата и пролетта ние станахме приятели. Тогава си мислех, че вече съм на възраст, когато не мога да се сприятеля с никого. После неговият път продължи към Ловеч. А моят ме отведе далеч от Бяла Слатина. Когато се срещна с Любчо ми пада камък от сърцето. Онзи камък. Забравям хулите. Сещам се откъде точно да се върна пак на пътечката. Добивам усещане за яснота. Тревогата се оказва нещо незначително като дребна физическа болка. И се удивлявам тази мъгла ежедневната какви свойства имала… Поприказвахме си за едно друго всички ние от двете семейства, па се разделихме. До следващата среща.
С моето любимо човешко същество чакаме второ дете. Ние с нея искахме да имаме второ дете. И се молихме за това.
Мисля, че няма да е позьорско, ако завърша разсъжденията си с молитва.
Господи, помилуй!
