За кръщението в Литургията и молитвите на Епиклезата

Тъй като радостта в Господа, предадена ми от о. Шмеман, който беше мой духовник, неотдавна в интернет някои нарекоха „бесовска“, започнах да мисля за днешното руско православие като за недотам православно явление. Ще говоря конкретно. Много мислех за загубата на завоюваното от о. Шмеман именно в областта на практическото литургично богословие, т. е. в поетиката като пойезис, духовно делание (действие). Ние сме само съслужители – и свещениците, и миряните. Първите думи на Евхаристията „время сотворити Господеви“ означават не „време да Му служим“, както мнозина мислят, а време, когато Сам Той действа. Тук мнозина узурпират ролята на главното действащо лице, а Той остава само Адресат и така се принизява тайнствеността на Евхаристията. Такова е протестантството: ето нашият начин на молитва: дойде време да се обърнем към Него и да Му служим. Смисълът на Неговото собствено спасително действие в това тайнство се губи в съзнанието ни. Губят се такива неща като кръщението в Литургията и четенето на молитвите на Епиклезата на глас (а не провлачено, както сега е прието: така изчезва гласът като „полъх на тихия вятър“, в който Илия е чул Самия Господ. А о. Шмеман, между другото, никога не произнасяше тези молитви след хора и на распев, а ги четеше по време на пеенето, но и след края му, и затова ги казваше винаги ясно и силно, много вдъхновено. След това и свещениците, негови ученици, правеха така, включително и моят мъж. Днес все по-малко са хората, особено сред епископите, които са слушали как служеше о. Шмеман).

Тези прекрасни неща изчезват поради ленността на свещениците, а често и на епископите, по силата на някаква инерция, а не поради зла воля. Ленят се да „изчитат“ молитвите на Епиклезата (да, и това го има!), а после четенето на „тайните“, сиреч тайнствените молитви се обявява за ерес, ленят се да служат „още там нещо“ в Литургията – а после и това се обявява за ерес. Те просто не се интересуват от тази символика и от дълбоката поетичност, т. е. изразителност на всички тези „детайли и формалности“. Когато не чуваш красотата и функционалността, осмислеността на поезията, тогава тя става скучна – това го откриваме още в училище. Вече трето десетилетие преподавам на жертвите на такова образование, при това и на американски деца, и на руски, и на бивши съветски – всички са жертви на това безсилие и скуката, която то поражда. Бедата обаче е там, че това скучаещо, лениво и нерадиво духовенство е законодател на вкусовете, които самото то издига в догма. А ги издига, защото така им е удобно. Фарисеи, белосани гробници…

Дължината на богослужението съвсем не е гаранция за неговата православност (както в Лесков двама певци спорят, чий хор е по-благолепен – единият пее Херувимската за два часа, а другият – за три!), но и неговата краткост често се дължи на същата механичност. Само абсолютното и вечно средоточие на Евхаристията за всички тайнства, включително и за тайнството Кръщение гарантира осмисленост на присъствието и включването на Кръщението на миряните в божествената Литургия. Там, където хората губят чувство за смисъла и за символичността на връзката на тайнствата помежду им и с това за абсолютността и вечността на продължаващата Евхаристия, се ражда механичност, а поради това – ленивост и инертност. Както казва Манделщам (Осип Менделщам – поет, литератор, преводач) за преследващите го чекисти: „Аз разбрах: те просто не обичат поезията“. И тези също. Поетът за тях не е частно лице, разбрало и проницателно явило нещо в своите „теологумени“, а е еретик.

Това важи още повече за православните. Представям си какво биха направили със св. Василий Велики, ако той беше техен съвременник и бяха прочели или поне чули нещо от написаното от него! Това се отнася, между другото, и за останалите отци на Църквата – почитани, но не прочитани от руското „исконно православие“. Св. Василий Велики е бил поет, а не догматист – каква беда! В един момент, и то пишейки, сравнява земята, жадуваща благодатния дъжд на Спасението, с… Даная![1] И изобщо, св. Василий Велики е превеждал Омир на съвременния му гръцки език. Не е ясно още, кое е по-страшно в очите на исконния православен – това, че става дума за езичника Омир, или, че св. Василий Велики е посегнал на класическия гръцки език, който между впрочем, „истинските“ руски християни не знаят, но това не им пречи да се възмущават. Всяко слово обаче на Епиклезата в Литургията на св. Василий Велики е изпълнено с провъзгласяването на Благата вест – от описанието на Творението до думите за Изкуплението („И като слезе чрез Кръста в ада, умъртви болките на смъртта и като възкръсна на третия ден, проправи път за всяка плът към Възкресението, защото не беше възможно Началникът на живота да бъде задържан от тлението!… Та умъртвени в Адам, да се оживотворим в Самия Христос). Какви прекрасни думи, а най-важното – съдържателни! И досега в ушите ми звучи гласът на о. Александър Шмеман, който произнасяше тези думи така проникновено, всеки път – все едно беше първи и единствен, без всякакво значение дали на славянски или на английски език, по стар или нов стил (той и по двата служеше, в зависимост от това с кого и къде беше). И, разбира се, ако не се четат на глас молитвите от Епиклезата, то никой от „православните“ няма да разбере неговото, св. Василиево, кесарийско величие. И понеже тези молитви са относително дълги в сравнение с Литургията на св. Йоан Златоуст, то когато стоиш на Литургия на св. Василий Велики ти се струва, че свещениците твърде дълго се „мотаят“ в олтара и затова трябва да се пее нещо по-дългичко. През това време певците („Время сотворити Господеви“, а не ние – попове и певци!) обикновено излизат да изпушат една цигара и да поклюкарстват. И това ако не е кощунствена ерес! О. Александър Шмеман въведе отново изначалния смисъл там, където други са искали да има безсмислици, тъй като така е по-удобно, така е наследено и по навик. Коя е тогава ереста?

* Олга Меерсън e професор по руска литература в университета Джорджтаун, САЩ, съпруга на свещеник и духовно чадо на о. Александър Шмеман (бел. ред.).

[1] В древногръцката митология Даная е дъщеря на царя на Аргос и неговата съпруга Евридика. Зевс се влюбил в Даная и я посетил под формата на дъжд. От тяхната връзка се ражда Персей.