Може би така е трябвало да стане. Навярно има някакво логическо исторически обосновано обяснение. Със сигурност някой знае как и защо се е стигнало до тук. И все пак е тъжно. Да гледаш разрушението, да слушаш хората, да виждаш как последните чакат смъртта, а синовете им притъпяват мислите си с ракия-менте в тенекиената кръчма на селото и също чакат смъртта. Не ме интересуват логическите обяснения. Не ме интересуват мненията на всички специалисти. За какво са ми, щом не мога в тези храмове дори да запаля свещичка? Събираме пари за нови. Дано ги построим. А старите ще се превърнат в археология. Имало едно време хора. Имало едно време християни, които се събирали в тези храмове, за да служат на Бога, събирали се в тези читалища, за да научат нещо ново, водели децата си в тези детски градини. Днес вече няма нищо. Нищо. Няма.
С. Благоево, Разградско, дворът на църквата, камбанарията и читалището.
И самата църква.
Катинарът отдавна е заключен.
Ето го обяснението.
Детска градина в с. Комарево, Белослатинско.
Последното пътуване…
… и покой.
След погребението ще се намери и за него нещо.
Читалището в с. Комарево, Белослатинско.
И църквата в селото.
Читалището в с. Тлачене, Белослатинско.
И църквата в селото.
Така е то. Тихо е в тези села. Само птичките напролет задават онзи въпрос, който съдържа всички въпроси накуп: „Пиюк? Пиюк?“. Хилядите села в България. Какво значи „родина“? Къде ни е родината – в мръсните градове ли? Къде е бъдещето на тая родина?
Сградите са за хората. А хората ги няма. Знам си го това. Но ми е тъжно. И при толкова много смърт ми идва само да кажа „Бог да прости!“…
