Грета е моя приятелка, живее в Бургас. Придвижва се с инвалидна количка. През последните няколко години работех по различни проекти за хората с увреждания – за тяхната интеграция в обществото ни и против дискриминирането им. Резултатите винаги ми се струваха доста съмнителни. Много пъти съм искал Грета да ми разкаже как живее и как се справя. Дълго отбягваше тази тема. Накрая ми написа писмо:
„Не знам доколко ще помогна, но ще разкажа за себе си, ти реши дали има дискриминация. Преди 4 години реших да променя живота си и да заживея самостоятелно. Реших да се справям с ежедневието без помощ, разчитайки на собствените си сили. Сякаш ме бяха спуснали от друга планета и всичко ми беше за първи път. За първи път бутах количката си сама, за първи път си купих хляб, за първи път бях свободна...
Цената на тази свобода се оказа доста висока. Не мога да напазарувам от кварталните магазини, защото нито един от тях не е достъпен, винаги трябва да търся магазините в централните зони, за да си набавя необходимите неща, а доста често там цените са завишени. Но аз нямам избор - или от там, или от никъде. Естествено големите магазини не са един до друг и придвижването до тях е цяло приключение, защото се включвам в трафика, придвижвайки се по улицата, и рискувам живота си всеки ден. А защо се включвам в трафика - защото тротоарите са високи или неправилно скосени, или пълни с автомобили. Кметът дълго време се хвалеше с новите автобуси на градският транспорт, които имат рампи за хора с увреждания, но в тези автобуси не те пускат без придружител, не знаят, че рампата е подвижна и може да се спуска и почти никога не изпускат въздуха на автобуса, за да се снижи, което прави невъзможно ползването му от един независим „инвалид” – въпреки, че са пригодени и при правилна употреба са много удобни за хора като мен.
Бях принудена да си прехвърля плащането на сметки по банков път, което е много неудобно, защото винаги трябва да имам пари в наличност, но да плащам по гишетата е унизително, гишетата са високи - нито мога да почукам на прозореца, нито да извикам служителката. Ако искам да обиколя и да напазарувам дрехи, това вече е огромен проблем, нито един от магазините, в които бих искала да вляза, не са удобни и отново стигам до големите магазини, където съответно цените са високи, а изборът не отговаря точно на това, което търся. Пътувам с организиран транспорт за хора с увреждания (което е голямо улеснение за мен), но ако искам да изляза не за работа, а за удоволствие, е много трудно. Трябва да предвидя точно колко време ще бъда на дадено място с някакви хора и винаги трябва да е в рамките на деня – вечер е абсурдно да се ангажира такъв транспорт. Въпреки че, в сравнение с другите хора с увреждания, аз имам богат социален живот, съм ограничена в това отношение, социалният ми живот е на работа с колегите и веднъж седмично с приятели. Въпреки че такситата никога не ми отказват да ме вземат, не мога да си позволя използването им постоянно.
И сега да обърнем малко внимание на културният ми живот. Няма такъв - кина, театри, книжарници и въобще местата за култура, са трудно достъпни за мен. За да живее човек като мен, трябва да е много луд и малко отговорен към живота си, да живее ден за ден като воин. Сутринта ставам, слагам доспехите, грабвам меча и излизам на война. Понякога искам войната просто да свърши, трудно ми е да вдигам меча и искам просто да склоня глава и тя да падне. Не е невъзможно да живееш така, но е уморително и болезнено, свободата е скъпо удоволствие... „
През 2007-ма, в Европейската година на равните възможности за всички, България стана член на Европейския съюз. Днес, 4 години по-късно, Грета продължава да се провира между колите, за да опитва да бъде свободна. Въпреки всичко и въпреки всички…
