С тези думи в репортаж по новините един потърпевш гражданин определи проблема, възникнал с издаваните от вчера нови документи за самоличност с биометрични данни. Така му обяснили на човека. Системата на МВР не издържала на напора от желаещи. Те пък не издържали на еквилибристиките на МВР – издават се, не се издават, с обикновена процедура, със съкратена, с отпечатъци, без отпечатъци… А им предстои пътуване и не могат да рискуват. И се струпали на дългите опашки. Оставяме настрана как министърът даде готовите паспорти на първите трима щастливци, за да ги снимат журналистите, а след 10 секунди им ги взе, защото всъщност си били платили за обикновена, а не за експресна процедура – да дойдат след месец да си ги вземат.
Между нас казано, преди две седмици един приятел ми се обади, за да ме предупреди, че до миналия понеделник ще се приемат заявления за документи, без да се взимат биометрични данни, и че те ще са валидни 10 години! Да побързам. Биометричните данни. Стандартна идентификационна процедура или подготовка за идването на антихриста? Мисля си, че християните, които ще доживеят антихриста, ще са изправени пред ясен, съзнателен и еднозначен избор, който няма да е повлиян от подаването на някакво заявление с ден или седмица по-рано, нито от друго административно надхитряне. Трябва ли тогава да се тревожим от подобни процедури днес? Едва ли.
Но определено си струва да потърсим смисъла на постоянното ограничаване на свободата ни, маскирано под различни благовидни предлози – повишаване на сигурността, борба с престъпността, противодействие на тероризма… Сигурното е, че човешките права все повече биват ограничавани. Съмнителното – че това дава какъвто и да било реален резултат, който би оправдал налагането на подобни решения. Уж мерките за сигурност стават по-ефективни и безкомпромисни, а пък престъпността е все по-опасна и организирана, терористичните атаки – по-жестоки и уродливи, страховете на хората – по-големи, подозренията им – по-дълбоки…
Какво излиза – че нашата сигурност е заключена някъде зад стени, решетки и огради, в изолация и страх от другите, в непрестанно съмнение и отчуждение, в доброволно отшелничество, което обаче не приближава към Бога, а отдалечава от ближния. Що за внушение е, че по-добре да не излизаш, за да не пострадаш, да не общуваш, за да не те наранят, да не се доверяваш, за да не те измамят, да не обичаш, за да не се разочароваш? Е, какъв по-голям ад от затвора на собствените ни страхове!
Биометричните данни. В дните, в които всеки, според вярата и духовната си настройка, спомня и съпреживява страданията на Господа и с надежда очаква славното Му Възкресение, може би си струва повече да се замислим за отпечатъците, които оставяме в християнския си път, отколкото да се тревожим за тези върху бланките за новите документи. А другото е просто нашенска си история – пореден срив в „главния сървайвър”, както сполучливо се обърка човекът от репортажа.
