Един млад човек си отиде нелепо. От лекарска грешка. Бог да упокои душата му! Макар да вярвам, че Калин Чонов, семинаристът от Велико Търново, сега е много по-близо до Бога, към Когото се е стремил чрез избора си на житейски и професионален път, смятам, че би било лицемерно просто да въздъхнем примирено и да забравим, все едно, че нищо не е станало. Така, както не можем да останем равнодушни към никое убийство. Разбира се, не е учудващо, че протестът на семинаристите пред Министерство на здравеопазването премина незабелязано и безинтересно за медиите - къде по-атрактивен е цигареният дим на полицейското масово пушене или мотивите за импийчмънт на президента, или поредния зиг-заг на правителствените антикризисни намерения. Нормално. Важните човешки въпроси винаги са в откъсната страница – и на вчерашния вестник, и на общественото внимание. Дори големите трагедии предизвикват шум за по няколко дена, увеличение на вестникарските тиражи с по няколко процента, неадекватни паникьосани действия на някои институции и... толкоз. А и нали всеки ден убиват хора в атентати, стават тежки катастрофи, земетресения, пожари, наводнения, бедствия... Не може една лична трагедия да изпъкне на фона на глобалните катаклизми. Докато не опре в един момент до нас.
Въпросът обаче е, че е опряла до нас. Без значение от родство или познанство. И не просто от днес или от вчера. А още от деня, в който сме решили да следваме Този, Който стореното или нестореното на едного от тия „най-малки братя” приема за сторено Нему. Да продължаваме да си затваряме очите пред явните неправди, на които ставаме свидетели, е не по-малко недостойно от това сами да ги причиняваме. Да си замълчим, когато трябва да се изкрещи истината, е по-цинично и от преповтаряните ежедневно лъжи.
Изглежда, че точна дефиниция за лекарската грешка няма. Това в голяма степен затруднявало и съдебното производство в тази област. Вниманието обаче не е върху правния пропуск, а върху човешкия дефицит. Защото не погрешната преценка в екстремна ситуация и неимоверно напрежение носи покруса, а бездушието и апатията от страна на хората, положили клетва да помагат на болните и да ги предпазат „от всичко вредно и опасно”. Техният вредоносен резултат е видим. Те могат да убият тялото, не и душата. Но за съжаление, апатията често пъти е по-заразна от сезонните епидемии. Още по-страшно е обаче, когато това бездушие обземе и онези, които са дали обет да се грижат за душите на „най-малките”. Защото ние и тогава си мълчим, превръщайки се в съучастници, понеже „не е наша работа да съдим”. Или по-точно отдавна не искаме да се напрягаме да разсъдим...
