Странно разминаване между думи и дела демонстрира Св. Синод на БПЦ. От една страна, архиереите ни говорят за това, че трябва да се направи всичко необходимо да се привличат българите към Бога и в храма, да се въвеждат и приобщават към православната вяра. От друга, са налице все нови и нови забрани и ограничения, които правят навлизането в църковния живот непосилно бреме, път, осеян с изпитания, подобно на онези, поставени пред Херкулес (т. е. сякаш продиктувани от желание човекът да бъде спрян, а не изпитан, дали е готов за вярата).
Свещеници от енорийски храмове споделят, че тайнството брак (венчание) освен благословение на съвместния съпружески живот е и повод (независимо от мотивите) венчаващите се и техните роднини да влязат в храма, да се докоснат до православната молитва и богослужение, да общуват със свещеника. И на някои от тях сърцето трепва и се връщат в храма отново. Вместо да се увеличат възможностите за това общуване между духовника и народа, Св. Синод на БПЦ поставя поредната забрана, ограничавайки дните, в които може да се извърши венчание.
"Не може” сякаш става любима фраза на висшия клир. Без обяснения, без мисъл за вярващите, без любов, без желание да приобщават, само да отделят. Ограниченията в дните за венчание е поредната стъпка към маргинализирането, затварянето на Църквата ни в кръга на някакви избрани хора, съгласни да издават и изпълняват забрани, а не да служат на Христос и ближните. Удоволствието от властта да забраняваш сякаш е по-голямо от това да се радваш на всяка изгубена и намерена душа, на всеки блуден син, който се връща. Колко далече е всичко това от думите на св. ап. Павел „за немощните станах като немощен, за да придобия немощните, за всички станах всичко, щото по какъвто и да е начин да спася някои. А това го правя заради Евангелието, за да бъда участник в неговите блага” (1 Кор. 9:22-23). Защото верните, практикуващите християни и без забрани ще изберат подходящ ден за венчанието си, а онези, които стоят на прага на храма или дори при оградата, няма да вникнат в смисъла на забраните (ако има такъв), а просто няма да пристъпят към тайнството.
Забраните в новото календарче могат да се възприемат и като български "принос", но с обратен знак, в православното канонично наследство. Справка със съвременните практики на останалите православни църкви показва, че българският вариант се явява сборен от всички забрани. Така например, гръцкият вариант, който БПЦ преимуществено следваше досега, е обогатен с практиката в Кипър да не се извършва венчание и в сряда и петък, както и с руския да не се извършва венчание и в дните срещу сряда и петък, както и в събота. Човек остава с тягостното впечатление, че инициаторите на промяната сякаш са бързали да попълнят пропуските "в благочестието" през 20-вековната традиция на Църквата и да наложат на българите всички възможни ограничения, които могат да хрумнат някому наум. Това едва ли е поради висока оценка на християнския живот в България (която очевидно никой не може да направи), а е продиктувано от законнически дух, нямащ нищо общо с църковния поглед към човека и семейството. Законническият дух гледа на каноните като на гаранти за Божиите права на земята.
Законът на духа обаче е различен - според него правилото е създадено за хората, а не хората за правилата. Това означава, че изходна точка за Църквата винаги са били конкретните нужди на хората, конкретният човек, живеещ в конкретно време и спасяващ се в него. Най-обидно е пълното мълчание относно мотивите за подобна промяна: свещеното "не може" явно заема главна педагогична роля в пастирската дейност на Българската църква. А защо "не може", какви богословски и пастирски причини стоят зад тези забрани - това са неща, за които се счита, че обикновените консуматори на църковни услуги нито могат, нито трябва да се знаят. А къде остана пастирският подход в църковното служение? Или тази дума вече е чуждица в българския църковен живот?
{moscomment}
Забраните в новото календарче могат да се възприемат и като български "принос", но с обратен знак, в православното канонично наследство. Справка със съвременните практики на останалите православни църкви показва, че българският вариант се явява сборен от всички забрани. Така например, гръцкият вариант, който БПЦ преимуществено следваше досега, е обогатен с практиката в Кипър да не се извършва венчание и в сряда и петък, както и с руския да не се извършва венчание и в дните срещу сряда и петък, както и в събота. Човек остава с тягостното впечатление, че инициаторите на промяната сякаш са бързали да попълнят пропуските "в благочестието" през 20-вековната традиция на Църквата и да наложат на българите всички възможни ограничения, които могат да хрумнат някому наум. Това едва ли е поради висока оценка на християнския живот в България (която очевидно никой не може да направи), а е продиктувано от законнически дух, нямащ нищо общо с църковния поглед към човека и семейството. Законническият дух гледа на каноните като на гаранти за Божиите права на земята.
Законът на духа обаче е различен - според него правилото е създадено за хората, а не хората за правилата. Това означава, че изходна точка за Църквата винаги са били конкретните нужди на хората, конкретният човек, живеещ в конкретно време и спасяващ се в него. Най-обидно е пълното мълчание относно мотивите за подобна промяна: свещеното "не може" явно заема главна педагогична роля в пастирската дейност на Българската църква. А защо "не може", какви богословски и пастирски причини стоят зад тези забрани - това са неща, за които се счита, че обикновените консуматори на църковни услуги нито могат, нито трябва да се знаят. А къде остана пастирският подход в църковното служение? Или тази дума вече е чуждица в българския църковен живот?
{moscomment}
