Бидейки безкрайно кротък, незлобив и милостив, отче, ти си станал божествено и избрано обиталище на Утешителя. Затова с вяра ти казваме: не ни оставяй нас, които те почитаме.
(Из химнографията на йером. Филарет Констамонитски)
Много са светите мъже, които са се подвизавали и дали плод с даровете на Светия Дух в Атон – Градината на св. Богородица. Те самите се освещавали, но с подвизите си осветили мястото на своето покаяние. Равноангелският живот на светците на Света гора в продължение на дълги векове е светъл пътепоказател за покаяние и освещаване, който показва пътя на спасението за онези, които желаят да го следват с дух на себеотрицание и боголюбиво посвещение.
С Божията благодат през целия 20 в. Градината на св. Богородица принесе обилни плодове. „Близо до течението“ на безводната и унищожаваща всичко епоха множество благочестиви монаси се подвизаваха на свещената планина като дъхави цветя на пустинята и благоуханни кринове на рая. Бързите процеси в сферата на технологиите, неочакваното благоденствие и опитът за създаване на глобално общество създадоха среда, която се опитва да промени основните нравствени ценности, принципи и идентичности. Въпреки това митичните сирени на нашето време не успяха да изкоренят копнежа към светостта и предаването на Божията воля на благочествия народ, който продължава да търси прибежище и спасителен пристан по стъпките на апостолите и св. отци на нашата Православна църква.
Едно от тези благоуханни цветя на Света гора беше и блаженият старец Филарет Констамонитски, който като един смирен левит служи в манастира на своето покаяние в продължение на половин век, от 1912 г., когато става освобождаването на Македония от османското иго, до 1963 г., когато Господ го призова в Своите вечни обители.
Веднага след успението на о. Филарет Сотирий Схинас написа следните показателни думи за неговия свят живот: „Починалият о. Филарет остави непоправима празнота в манастира „Констамонит“, тъй като беше най-светият сред светогорските отци. Той се отличаваше с детска простота и скромност и затова беше уважаван от цялото братство на „Констамонит“ и от всички на Света гора. Манастирските братя имаха в негово лице истински баща и затова се сбогуваха с него през сълзи“.[1]
Първият систематичен опит да се съберат сведения за живота и дейността на о. Филарет е осъществен от архим. Йоаникий (Коцонис). Това и досега продължава да бъде несъмнено най-пълният и най-ценен жишвотопис за стареца. О. Йоаникий успя да събере много интересни свидетелства за живота на о. Филарет, основно от разговори със стари светогорци, които били благословени да бъдат свидетели на неговия свят живот. Трудът на архим. Йоаникий (Коцонис), озаглавен Филарет Констамонитски, излиза за първи път в поредицата „Съвременни светогорски личности“, бр. 9, издание на манастира „Параклит“ в Оропос, област Атика, през 1983 г. Оттогава до 1995 г. излизат още пет издания на това съчинение.
Поредица публикации, предимно в местния периодичен печат на област Иматия, чиито автори са архимандритите Порфирий (Бацарас)[2] и Паламас (Кирилидис),[3] успяха да съберат някои много интересни нови сведения, обогатиха представата за светия му живот. В тези публикации са включени и някои от редките фотографии на о. Филарет.
Въпреки това има все още много сведения, които остават непубликувани и необработени, а те биха били много полезни за създаването на пълна представа за живота и делото на игумена. Надяваме се те да бъдат събрани в най-скоро време и огласени, така че да допълнят картината на светия му живот.[4]
Игуменът на манастира „Констамонит“, старецът Филарет (със светско име Антоний), е роден в с. Чорново (Фития), област Иматия, на 1 май 1890 г.[5] Баща му се казвал Георгиос Масторас, а майка му – Екатерини Стергиу. В родното си място се научил да чете и пише, като посещавал началното училище на селото до трети клас. После се наложило поради бедност на голямото му семейство да напусне училище и да започне да помага в работата. Останал в селото до навършване на осемнадесет години, като работел по нивите, гледал животни, сечал дърва. От монашеския списък на манастира „Констамонит“ разбираме, че о. Филарет постъпил в манастира през ноември 1912 г. и бил постриган във велика схима през април 1921 г. През октомври 1924 г. бил ръкоположен за йеромонах. Игумен на манастира станал през март 1949 г., а бил въдворен на 21 май през същата година. На 28 януари 1963 г., в Неделята на блудния син, когато се отбелязвала паметта на преподобния о. Ефрем Сириец, той се упокоил в Господа по време на утринната, когато се четяла третата катизма от Псалтира и по-конкретно стиха „довека няма да забравя Твоите заповеди“.[6]
По външен вид старецът бил нисък на ръст (1.5 м), с кръгло лице, черни очи и гъста брада. Бил благ, кротък и смирен в поведението си, незлоблив и изключително достъпен, прост в обноските и не говорел много. Към душевния му облик трябва да добавим голямото послушание и търпение, постоянното упражняване във всички християнски добродетели, поддържането на Иисусовата молитва, задоволяването със съвсем оскъдна храна. Никога не възразявал, бил чужд на гнева, пазел в тайна своите духовни преживявания, живеел в удивителна нищета и притежавал голямо целомъдрие.
Младият Антоний раснал във време, когато планинската област на Вермио (където било селото му) била изключително неспокойна поради въоръжените сблъсъци между местните жители, останали верни на Вселенската патриаршия, и руманизираните власи в областта, които се стремели към етническа и църковна независимост. Честите прояви на насилие, стигащи нерядко до крайности, правели живота на хората в областта твърде несигурен.
В тази нажежена атмосфера нуждата да оцелее накарала младия Антоний да поеме по пътя на емиграцията и да замине за Америка, където по онова време заминали и други негови съселяни, включително и негови родственици. На осемнадесетгодишна възраст Антоний заминал за Америка и заживял при един свой чичо, където работел в една ваксаджийница. Бързо обаче му дотегнал шумният живот в хаоса на мегаполиса и решил да се върне обратно в селото си. Пристигнал в Солун през октомври 1912 г., когато се случило и освобождаването на града от османско иго.
В Солун видял на сън св. Димитър, който му заръчал да не се връща в родното си село, а да замине за Градината на св. Богородица – Атон. Така и станало. В деня след празника на светеца Антоний тръгнал за Света гора, където останал до последния ден на своя земен живот.[7] Светият му живот, който е пример за всички днешни поколения, го изтъкнал като един от новите св. отци на Света гора.[8] Славата на о. Филарет се разпространила из цялата Света гора, още докато старецът бил жив.[9] Днес вече се смята, че той е един от най-изявените съвременни преподобни на Света гора.[10]
„Американската мечта“, която като епидемия увличала в продължение на десетилетия мнозина младежи от Европа, търсещи в емиграцията изход от беднотията и трудностите на епохата, изглежда не успяла да запълни празнотата в душата на младия Антоний. Той не намерил покой в бурята и хаоса на ефимерната „обетована земя“, както често наричали по онова време Съединените американски щати. Дълбокият копнеж на душата му не бил презокеански билет, който да го отведе до нова временна родина, а „духовен билет“, който отвежда до вечното и надсветовното.
Освобождаването на Македония през 1912 г. заварило младия Антоний по обратния път към родината, отказал се от шумния и пълен с грижи живот на Америка. Той се освободил от житейските грижи и тревоги и отправил погледа на душата си към единствената абсолютна цел на всеки човек, „идващ в света“ – вечното Божие царство, истинското отечество, където всяка душа намира покой и истински смисъл. Така, чрез чудодейната намеса на покровителя на Солун, св. вмчк Димитър, той се качва на кораба на себеотрицането и пълното предаване на Божията воля, оставяйки Светия и живоносен Дух да води стъпките му към Градината на св. Богородица. Там след продължително пътуване той се установява в манастира „Констамонит“, който не напуска до края на земния си живот.
Старецът Филарет успял чрез своя свят живот да спечели освещаващата благодат на Светия Дух, превръщайки своето немощно и дребно тяло в духовен храм на Утешителя – огромен и блестящ. Храм непорочен, непостроен, малък и скромен, без изкуствени и бляскави украси, подобен на смирените параклиси през османско време, които тихо и ненатрапчиво продължиха векове наред да излъчват отвътре светлината на Преображението, освещавайки и просветлявайки „кротките и смирените по сърце“.[11]
И какво, че един ден станал игумен? О. Филарет продължил до края на живота си да служи като скромен левит, като последен от манастирските братя, до такава степен, че посетителите на манастира не можели да разпознаят в смиреното старче игумена на обителта. Говорел малко и с точни думи, бил благ и готов да откликне, усърден и неуморен в духовния труд, образец за преживяване на богослужението, наставлявал и ръководил манастирските братя в неизчерпаемите дълбини на православната източна простота. Необоримо свидетелство на неговия източен аскетичен православен етос била любовта му към св. икони и св. мощи, от които често получавал чудодейна помощ. Особено почитал св. първомъченик Стефан и Пресвета Богородица – това била една от отличителните черти на духовния облик на уважавания игумен. Старецът Филарет наистина бил „Богородицолюбив“, както го нарича един от съвременните образовани монаси на Света гора, о. Моисей Светогорец, в своята книга Свети личности на Света гора.[12]
Първият житиеписец на преподобния, архим. Йоаникий (Коцонис), подчертава, че според стареца Филарет „след триптиха на монашеското призвание, т. е. послушание, девство и нестяжание, най-важни са неговото всекидневно богослужебно последование и личното му правило. Те са като очите на монаха. Ако нямаш едното от тези две, тогава си като едноок; ако ти липсват и двете, тогава живееш в дълбок мрак и си духовно сляп“.
Една от основните цели на служението на о. Филарет, „игумена и слугата“ на братята, по израза на о. Йоаникий, бил стремежът му монасите в неговия манастир да се трудят да придобият духовно зрение. Старецът ги учил на това както с благи думи, така и с практическия си богослужебен живот, с ревността си в подвига.
Даровете на Светия Дух изпълвали стареца като „многоценно миро в малък керамичен съд“, превръщайки „глинения съд“[13] на измъченото от подвизаване и болести тяло в „избран съсъд“[14] за даровете на Светия Дух. И действително преп. Филарет се удостоил както с дар на прозорливост, така и на разсъдителност, като помагал с тях не само на отците от светогорската общност, но и на множество християни, които идвали да получат неговото благословение като поклонници, а в немалко случаи и като безразлични туристи.
Както казахме, о. Филарет не се числи към образованите монаси. Имал обаче диплома от „университета на килията“. С молитва и подвижничество, с бдение и очистване на сърцето от страстите той усвоил в този „университет“ науките себепознание и богопознание. Липсата на светска мъдрост и придобиването на божествено просветление вписали блажения старец в лика на онези благословени създания, които имат за свой ръководител и учител Светият Дух, Който „научи на мъдрост неграмотните, рибарите превърна в богослови“.[15] Още един плод на Светия Дух била и невероятната благост, с която се отличавал.
Старецът Филарет Констамонитски е наистина украса за Православния изток. Простотата и естествеността на вярата му, православният аскетизъм, духът на служение и възприемането на „властта“ като поле и възможност за проява на любов и грижа за неговите съподвижници са безспорни свидетелства за светостта на неговия живот и за православния характер на подвижническата му мисъл.
Целият му живот се отличава с чистота и неподправено благочестие, което извира предимно от великите светци, светогорски подвижници, и напоява плодоносната почва на Градината на Божията майка – Атон, която чрез Светия Дух ражда светци. Успоредно с това неговото благочестие се кореняло в семейното благочестие на Православния изток, което изпълвало нежната му душа още от майчина утроба.
Славата за светостта на о. Филарет се разпространила още докато бил жив и то не само на Света гора, но и извън нея. Много от добродетелните старци, живели в същата епоха като о. Филарет, са съхранили редица духовни завещания, от които става ясно, че този смирен старец от подвижническата обител „Констамонит“ бил действително приятел на добродетелта. Също и младите отци от обителта, макар че не са го познавали лично, и до днес разказват за него, а славата му в манастира на св. Стефан продължава да е жива и неугасима.
Както ни каза архондарът[16] на манастира о. Варнава (юни 2006 г.), о. Филарет нямал отопление в килията си и по този начин се подлагал на още по-голям подвиг. Той ни разказа също, че често о. Филарет посещавал килията „Св. Антоний“, която, макар да е близо до манастира, е разположена на труднодостъпно място. Една вечер, според разказа на о. Варнава, о. Филарет тръгнал за килията „Св. Антоний“, но времето било много лошо. По пътя се сблъскал с много изпитания на лукавия, който не можел да понася духовния напредък на стареца. Но вярата му била толкова голяма, че в крайна сметка с Божията помощ преодолял всички пречки и стигнал невредим до целта си.
Много благочестиви монаси от Света гора, но и други добродетелни християни, живели по времето на стареца, разказват много емоционално за неговия свят живот. Смятаме, че би било добре да споменем някои от тези разкази, които сме подбрали.
Покойният старец Гавриил Дионисийски пише в своята книга Лавсаик на Света гора, излязла през 1953 г., следното: „Вече (през 1953 г.) игумен на „Констамонит“ е много благочестивият, но и смирен в мислите си боголюбив йером. Филарет, неуморен в изпълнението на духовните си задължения“.
През следващите години се появяват още много публикации за живота на о. Филарет, които допълват представата за принесения от него духовен плод. Особено интересни са разказите на св. Паисий Светогорец, който в своята книга Светогорски отци и светогорски неща казва следното:
„Отците на манастира „Констамонит“ имат да напишат много неща за техния свят старец, защото са живели с него дълги години. Аз отдалеч зная малко, но би било несправедливо да не спомена изобщо светия старец, защото сред останалите отци и игумени по негово време той се отличаваше със своите добродетели и беше много прочут.
И така, веднъж един офицер от резерва посетил манастира „Констамонит“, някъде около 1950 г. О. Филарет го извикал отдалеч по име и му разказал за негов проблем, като го посъветвал как да го реши и го утешил. Военният „загубил ума и дума“! Бил изключително впечатлен от прозорливостта на стареца и затова му казал с голямо благочестие:
- Дядо, ще стана монах, щом се пенсионирам.
А о. Филарет отвърнал:
- Стани, чедо, но не в този манастир, защото ще се сблъскаш с изкушение след три години със секретаря.
Старецът предвидил изкушение, което щяло да се случи след три години!
Когато военният се уволнил от армията, о. Филарет го посъветвал да отиде в друг манастир и там да стане монах. Но всеки месец той ходел в „Констамонит“ и се съветвал със светия старец. Един ден намерил о. Филарет седнал в единия ъгъл на килията си и хванал с ръце главата си. О. Анания (бившият военен) със съчувствие го прегърнал и го попитал:
- Какво ти е, дядо? Какво се е случило?
А старецът отвърнал притеснен:
- Чедо мое, Анание, нито едно изпитание нямах днес, изостави ме Бог!
Христовият подвижник о. Филарет искал всеки ден да се бори с изкушенията, за да бъде увенчан от Христос! („Премахни изкушенията и никой няма да се спаси“[17]).
Друг път старецът казал на един мирянин:
- Е, окаяни човече, ти не страдаш от никаква телесна болест. Напразно си се изхарчил за лекарите. Тебе серсеминът (сиреч, дяволът) те измъчва.
А той отвърнал:
- Помоли се за мене, отче, да се освободя.
О. Филарет отговорил:
- Ще се помоля за тебе, чедо, но ти трябва да постиш, защото само така се маха бесът – с пост и молитва. Това го е казал нашия Христос.
Измъченият човек проявил послушание и се оправил благодарение на поста, който самият той спазвал, както и с поста и по молитвата на светия старец.
Накрая на живота си о. Филарет бил узрял духовно и знаел не само сърцата и помислите на хората, но и какво имали в джоба си! Един ден през манастира минал един клирик, за да вземе благословение от стареца и да се посъветва с него. Искал да остане на Света гора. О. Филарет, след като отговорил на въпросите му, още преди клирикът да каже каквото и да било, му казал какво да направи с парите, които носел в себе си, знаейки точно каква е сумата! Клирикът силно се изненадал и възхвалил Бога, че го е срещнал със старец, подобен на отците в древни времена!
Когато о. Филарет остарял, той се разболял, защото телесните му сили го напуснали. Движени от любовта си към него, братята от манастира го принудили да отиде в болница в Солун, за да се изследва. Старецът не разбрал как се озовал в болницата, защото бил замаян и от пътуването, освен изтощението от болестта. Когато дошъл на себе си, видял към него да идват медицинските сестри. Щом ги видял, облечени в бели дрехи и с характерните шапчици, помислил, че са ангели с ореоли, и от благоговение криел лицето си под чаршафа. Всички се учудили на детската му невинност. Предишният игумен на манастира „Филотей“, Симеон, бил до него в онези дни и той ми разказа за случката. След това го пренесоха в манастира на неговото покаяние и там се упокои в Господа. Нека имаме неговите молитви. Амин!“.[18]
В православното духовно предание е дълбоко вкоренено убеждението, че „светецът се разпознава от светец“. И тук чухме, съвсем накратко, разбира се, от устата на известни и благочестиви съвременни отци и светци „какво свидетелстват за този мъж“.
„Каква нужда имаме вече от свидетели?“.[19] Остава да си пожелаем паметта за този праведник да бъде вечна, а неговите молитви да закрилят христоименитото паство на Църквата, особено в наши дни, когато кризата на ценности и ориентири за пореден път разтърсва нашето общество.
* Откъс от книгата Съвременни старци на mравославието, издание на Русенска св. митрополия и „Двери“, 2020 г. (бел. ред.)
