Биотехнологичната революция - предизвикателство пред свободата на човека

Съвременното политическо мислене, заявките за нов световен ред в икономиката и провалът на социализма от „съветски тип“ са от съществено значение за световния прогрес. Отдавна вече е обявен краят на Студената война, който според американския политолог Фр. Фукуяма предхожда този на човешката история. В своята статия „Краят на историята“ той излага мнението, че Хегел (1770–1831 г.) има основание да обяви приключването на историята през 1806 г., тъй като не се наблюдава значим прогрес, надхвърлящ принципите на Френската революция.[1] Днес, в началото на ХХІ в. обаче не съществуват признаци за настъпващ „край на историята“, както предрича Хегел във „Философия на изкуството“ или пък Фр. Фукуяма в своите политически размишления. Независимо че посочената статия е предмет на сериозни анализи и критични оценки от различни изследователи (напр. Х. Кюнг, С. Хънтингтън, У. Алтермат)[2], една теза от нея би могла да се приеме за основателна: краят на историята не може да бъде обявен, докато не станем свидетели на края на науката.

Безспорно развитието на естествените науки и на технологиите, които те пораждат, е един от основните двигатели на историята. От друга страна обаче именно науките и технологиите, които се свързват с процеса на модернизиране, представляват „ахилесовата пета“ на съвременната цивилизация. Разбира се, възможно е технологиите да се окажат не толкова могъщи, колкото ни изглеждат, или пък самите ние да бъдем достатъчно внимателни и предпазливи спрямо тяхното въздействие. За съжаление една от причините, която отрезвява прекомерния оптимизъм, е, че биотехнологиите в сравнение с други научни открития (напр. персоналните компютри и интернет[3]) съчетават в себе си както неоспорими ползи, така и труднозабележими поражения.

Атомното оръжие и атомната енергия например се определят като заплаха, поради което са обект на засилен контрол. След взривяването на първата атомна бомба за всеки здравомислещ човек е ясно, че е създадено средство за масово унищожение. Именно поради това от самото начало ядреното оръжие е поставено под строг политически контрол: хората нямат право да разработват ядрени технологии, както и да търгуват с елементи, необходими за създаването им. Държавите, подписали през 1968 г. Декларацията за неразпространение на ядреното оръжие, изразяват съгласие за осъществяване на контрол над международната търговия с ядрени технологии. Подобно на атомното оръжие има и биотехнологично (напр. новите вируси или генетично модифицираните храни, предизвикващи токсични и генетични реакции), които в известна степен подлежат на сравнително лесен контрол, защото е достатъчно определянето им като опасни.

Най-сериозните предизвикателства, свързани с биотехнологиите, са тези, пред които ще бъдем изправени само след няколко години. Развитието на науката е така неудържимо, че само след десетилетие светът вероятно ще изглежда по съвсем различен начин, а ние ще бъдем изкушени от възможността за „спазаряване с дявола“: лечение, което размива границата между това, което постигаме сами, и онова, което постигаме с помощта на съответното равнище на лекарствени препарати в нашия мозък; медикаментозно удължен живот, но с отслабени умствени способности; избор между терапията и надеждите за генно подобрение и др. Основното назначение на медицината обаче е да лекува болните, а не да превръща здравите в свръхчовеци. Сериозен е моралният избор, пред който сме поставени днес. Той е свързан с неприкосновеността на генетичната информация, клонирането на хора, селекцията на ембриони и степента, в която медицинските технологии могат да бъдат използвани не с терапевтична цел, а за генно усъвършенстване.

Много от съвременните дискусии върху биотехнологиите са поляризирани между научната общност и тази на религиозните хора. Настоящата статия е опит от православна християнска позиция да се участва в този дебат, дори и само за да се обезсили примиренческата нагласа спрямо развитието на технологиите, според която, след като не сме в състояние да преустановим или поне правилно да насочим нежелани от нас процеси, не следва да се опитваме да го правим. Защото именно социалните решения, които ще се имат предвид, и богословските позиции, които предстои да изразим през следващите няколко години по отношение на биотехнологиите, ще обуславят както бъдещето на човечеството, така и възможната морална бездна, пред която то ще бъде изправено.

Манипулиране на човешките емоции и поведение

Пишейки за биотехнологичната революция, следва да имаме предвид, че говорим за нещо с далеч по-голям обсег от генното инженерство. Съвременници сме не само на технологически възход – напр. възможността да се декодира и манипулира ДНК, но и на прогрес в цялата наука биология. Тази научна революция се основава на постижения в редица близки области. Освен молекулярната биология това са още когнитивната невронаука, популационната генетика, поведенческата генетика, психологията, антропологията, еволюционната биология и неврофармакологията. Всички тези научни сфери съдържат в себе си скрити социални и политически последици, защото увеличават познанието ни за мозъка като източник на човешкото поведение, а оттук и възможностите за въздействие и манипулации върху него. Много преди генното инженерство да се превърне в реалност, знанията за химията на мозъка и начините за неговото манипулиране ще се окажат съществен източник на контрол върху човешкото поведение.

Към края на миналия век еволюцията в неврофармакологията създава ново поколение медикаменти като прозак и риталин, чието социално въздействие започнахме да разбираме отскоро. Антидепресантът прозак спира реабсорбирането на серотонина от нервните клетки и повишавайки ефикасно нивото му в мозъка, пряко въздейства върху усещанията за благополучие и самоуважение. Обратно – ниското равнище на серотонина предполага слаб контрол над импулсите, водещ към страх, агресия, депресии и самоубийства. Следователно не е учудващо, че прозак и близките до него лекарства се оказват своеобразен социален феномен в края на 20 и началото на 21 в., доказателство за което е фактът, че днес една десета от цялото население на САЩ напр. употребява този антидепресант.[4] Макар и недостатъчно, все пак е успокояващо, че разпространението на подобни медикаменти предизвиква яростни спорове, защото за прозак са характерни много странични ефекти като драстично отслабване; тикове; загуба на паметта; сексуални дисфункции; склонност към самоубийство; агресия и мозъчни разстройства.

В съвременния глобализиращ се свят милиони са хората, които се чувстват депресирани и чиято лична самооценка и самоуважение са значително по-ниски от необходимото. За тях прозак и подобните му лекарства са своеобразен „дар от боговете“, който влияе върху основната социална емоция – чувството за собствена стойност, което препраща към желанието за получаване на признание. Единственият морално приемлив път за преодоляване на ниското самочувствие е религиозната вяра (която дава представа за човешката личност и нейното високо назначение), упоритият труд и готовността понякога да бъдат понасяни болезнени изпитания и саможертви. Ако самоуважението напр. се свързва само с определена титла –която всеки желае да притежава, без оглед дали я заслужава – логично е то да бъде обезценено и да превърне стремежа към постигането му в самопротиворечив процес.

Докато прозак може да бъде определен като вид „хапче на блаженството“, то медикаментът риталин несъмнено е средство, което предоставя възможност за социален контрол. Риталинът е стимулатор на централната нервна система, който е химически сроден с такива вещества като кокаина и метамфетамина (т. нар. улична дрога, позната през 60-те години на 20 в. като „дрога на щастието“). Фармацевтичните му ефекти са сходни с тези на посочените два наркотика: нарастване на обхвата на вниманието, чувство на еуфория, краткотрайно повишаване на енергичността и постигане на по-добра концентрация.

Прозакът и риталинът са едва първото поколение медикаменти, стимулиращи или потискащи психичната дейност. В бъдеще почти всичко, за което ще мислим, че е дело на генното инженерство, най-вероятно ще бъде постигнато предимно чрез неврофармакологията. Това, което би трябвало сериозно да ни притеснява, е употребата на психотропни медикаменти не за лечение на наистина нуждаещи се болни, а за целите на „козметичната фармакология“ (за стимулиране на едно иначе нормално поведение) или за подмяна на едно нормално поведение за сметка на друго, което някой ще определя като социално приемливо. Като пример може да се посочи екстази (популярното наименование на метилен-диоксиметамфетамин), който е един от най-бързо набиращите известност наркотици от края на 20 в. От години този стимулант се употребява и в България (широко разпространен е в дискотеките напр.) и води до бърза промяна не само на настроението, но и на цялата личност. Психологическите проблеми, които екстази предизвиква, са обърканост, депресия, безсъние, наркотичен глад, силна тревожност и параноя, а физическите симптоми се изразяват в напрегнатост на мускулите, гадене, влошаване на зрението, извънмерно изпотяване, неволно стискане на челюстта и др.[5]

Не може да се изразява благосклонност към медикаменти, в чиято употреба няма ясна терапевтична цел и чийто единствен ефект е, че „помагат“ на хората да се чувстват по-добре. Използването на тези медикаменти от една страна недвусмислено подчертава обеднелите ни мисловни и етически категории, чрез които започнахме да разбираме сътворения по Божи образ човек, а от друга е предвестие за това, какво би могло да се случи, когато генното инженерство с неговите значително по-големи възможности за манипулиране на човешките емоции и поведение стане лесно достъпно. Може би подобно на хомосексуалистите, които посочват наличието на някакъв „ген на гея“ като причина и оправдание за сексуалната си ориентация, ние ще желаем да се освободим от личната отговорност за постъпките си, „медикализирайки“ възможно най-голяма част от своето поведение.

Не е необходимо да чакаме следващото откритие в генното инженерство, за да си представим време, в което чрез медикаменти ще е възможно да се повишават интелигентността, паметта, емоционалната чувствителност и сексуалността. Проблемът вече съществува и той се състои именно в настоящото поколение от психотропни лекарства, над които следва да се осъществява социален контрол, упражняван от институции, които са различни от държавата – напр. семейството, училищните системи, Църквата и др.

Следва