„Защото гладен бях, и Ми дадохте да ям; жаден бях, и Ме напоихте; странник бях, и Ме прибрахте; гол бях, и Ме облякохте; болен бях, и Ме посетихте; в тъмница бях, и Ме споходихте“
(Мат. 25:35-36)Този евангелски откъс Църквата е определила да се чете на Неделя месопустна – неделята преди началото на Великия пост. Това е разказът за Страшния съд, за това какво Христос иска и ще иска от нас.
Мнозина смятат, че тези думи на Спасителя са призив към социална активност на Църквата. Така е, но не по смисъла на социална дейност, който държавата влага. Христос иска от последователите Си нещо много повече от това да нахраним гладния и жадния, да приберем странника и да посетим затворника. Защото много по-тежко наказание от затвора за човека е тъмницата на самотата и безизходицата, гладът е придружен от отчаянието, от жаждата за любов, за утеха. Странстването по живота и духовната безпътица е проблем и на тези, които имат дом.
С тази евангелска притча Христос поставя мисията на Църквата и на християните на по-високо стъпало: грижата за по-малките Христови братя не е само социална работа, тя е преди всичко проява на любов. Не абстрактна, а осезаема: сега, в този момент, когато определен човек или хора имат нужда от нея. Не в писма, директиви, обръщения. В конкретни действия.
Още в решенията на Първия вселенски събор в Никея (325 г.) е отбелязано задължението на епископите да поддържат във всеки град „страноприемница“, която да обслужва пътници, болни и бедни (повече за това – тук).
Днес основното оправдание за бездействието е, че няма средства. Иисус Христос ни посочва, че в основата на порива към Него, към Неговите най-малки братя е любовта. Тя помага да видиш Христос в дрипавия бездомник, в безпризорните деца, в болната жена от магистралата. За разлика от парите, „любовта никога не отпада“. Христовите апостоли също са се изплашили от недоимъка. Когато нощта е сварила заслушания в Спасителя народ „в пусто място“ и Той е казал да учениците да нахранят хората, те са имали само пет хляба и две риби. С тях Христос е нахранил „пет хиляди души“ (Мат. 14:15-21). Днес като че ли се съмняваме, че това може да се случи. Това е сторил Господ, а ние можем ли? Това е въпрос на вяра, на упование в Бога.
Всичко казано по-горе звучи малко или много теоретично. И сигурно щеше да е така, ако нямаше своите конкретни прояви тук, при нас, в България.
О. Иван от Нови хан не говори много за социалната роля на Църквата. Той я върши на дело. Отначало почти сам. Сега вече има и съмишленици. В приюта му идват хора, които няма къде да отидат: сираци, самотни майки, жени, жертви на насилие и много други. Приютът за тях не е само покрив над главата, той е убежище. Тук те намират не само храна и подслон, а и грижа, любов. О. Иван не осъжда никого за живота му. Той приема всекиго, който има нужда от убежище. Животът е довел при него различни хора, с различни съдби, но всички ги обединява страданието, безизходицата, нуждата от подкрепа. Зад всеки един човек в приюта се крие дълга и в повечето случаи, тъжна история. Тя личи по лицата на хората, по умората и тъгата в очите. Но „дядо поп“, както наричат хората о. Иван, е винаги усмихнат, за всеки намира добра дума, на всекиго обръща внимание.
Една от обитателките на приюта му е „нашата“ Ива. Сега тя вече е майка. О. Иван се е погрижил нищо да не липсва на нея и бебето: чиста обзаведена стая, креватче за детето, дрешки, памперси, количка… Най-важното обаче, което свещеникът дава на Ива, е неговата подкрепа, любов и ежедневна грижа. Като почти всяка жена след раждане, Ива е объркана, уморена, притисната от новите и много повече отговорности. В семейството младите майки са обградени от любовта на съпруга и другите членове на семейството. Те ги подкрепят морално, помагат им да преодолеят първоначалния стрес и объркване. А Ива е на петнадесет години, до скоро е ходела на училище, а сега е сама, с малко бебе. Естествено е да ѝ се иска да бъде със своите връстници, далеч от грижите. О. Иван подкрепя Ива именно в смелостта ѝ да роди и отгледа детето си, да се грижи за него всеки ден, независимо от трудностите и монотонността на всекидневието. Показва ѝ колко е ценно това дете за нея и за Бога. Той самият му се радва като на родно внуче, а Ива обича като собствена дъщеря. След раждането на малкия Иван в приюта идва и майката на Ива, за да помага на дъщеря си в първите дни и да се порадва на внучето си. О. Иван се радва на куража на Ива и е сигурен, че тя може да постигне много неща. По негово настояване, през новата учебна година Ива ще продължи образованието си в местното училище.
Всеки ден в приюта човек вижда различни съдби, различни начини, по които хората избират да изживеят живота си. Млада жена, заедно с двете си деца и майка си, живее в приюта и се лекува от хронично заболяване. Тя е решила да скъса с предишния си аморален начин на живот. Друга майка, живяла в приюта, изоставя детето си и се връща на магистралата…
О. Иван приема избора на всекиго. Разбира се, че страда за изгубената овца, но знае, че ако тя поиска, има къде да се върне. Той е показал, че Бог приема с любов всеки един, който Го потърси.
Дали има пари за приюта, за храната, за поддръжката? Само о. Иван си знае. Той обаче излъчва спокойствието и ведростта на човек, който себе си и целия си живот е предал на Христа Бога и от Него първом очаква помощ. Сигурно ще се намерят хора, които ще упрекнат свещеника в много неща, но по-важно е делото, което върши: да дава убежище, любов и надежда на тези, които са в отчаяние. Безмълвно да проповядва, че това е Църквата, а дошлите при него хора – най-малките Христови братя.
