Мобилно меню

4.8333333333333 1 1 1 1 1 Rating 4.83 (6 Votes)
    Бях чувала за работата на отец Йордан Карагеоргиев и енориашите му от храм „Св. Богородица” в Стара Загора със затворниците от местния затвор. Питах се: свършиха ли се сираците, самотните възрастни хора, болните, многодетните семейства, та са тръгнали да помагат на престъпници? Що за хора са това, та са тръгнали по затворите? Какво знаят и какво имат повече от нас, обикновените „примерни граждани”, та са съумели да обикнат враговете на обществото и са посветили грижите си на „онези, които са в робство и заточение”.
        Срещнах се с госпожа Минка Радева, която е от ядрото на групата, поела грижата за затворниците като своя християнска мисия. Именно тя на един семинар преди известно време ме впечатли с топлото си човешко отношение към тях и породи у мен интерес към съдбата им.
Разговаряхме в двора на храма. Опитвах се да разбера не толкова какви са организационните проблеми, свързани с подобна дейност, а чисто човешката страна, личната мотивация на човек, посветил се на това служение.

- Защо точно към затворите се насочихте?
- Защото това е една мисия, от която обществото като че ли се е отдръпнало. Лишените от свобода в очите на свободните хора са най-лошите, най-черните, най-недостойните за помощ, а Бог е казал, че и затворникът трябва да се посещава, че всеки изпаднал в нужда и притеснение заслужава да му се помогне. Ако ги загубим като души, губим всички като християни. Пък и в затворите не са затворени най-големите престъпници... Затова решихме да помогнем на някои момчета, които нямат помощ отникъде. Някои от години не са посещавани от близките си. Особено когато са от слаби, разсипани семейства, бедни, без родители...
- В какво се изразява помощта ви за тях?
- Не разполагаме с много финансови средства. Възможностите ни са малки, самите ние сме бедни, но въпреки това имаме какво да им дадем: разговаряме с тях, интересуваме се какво е положението им, стараем се с каквото можем да ги облекчим, да им помогнем. За тях проблем е и набавянето на най-елементарни неща, като тоалетни принадлежности, лекарства, бельо...
Това, което най-много им тежи, е не положението, в което се намират те самите, а това, че са оставили семействата си, понякога с две-три деца, неосигурени, че като мъже не могат да направят нищо за тях.
Ние събираме дрехи, обувки, играчки втора употреба, пращаме колети по домовете им. За учениците се стараем да осигурим най-необходимото, за да могат да отидат на училище.
Бащата е в затвора, той не печели и фактически неговата присъда се прехвърля и на децата му, неговото прегрешение се отразява директно върху цялото семейство. Коват се нови престъпници на закона. Създават се предпоставки за израстването на нови затворници. Тези деца се лишават от възможността да се реализират като нормални пълноценни граждани на това общество.
Ако израснат без образование, озлобени, отчуждени, отхвърлени от обществото, как ще се вградят в него? Тези деца са оставени на произвола на съдбата, без да имат най-необходимото: храна, дрехи, обувки, без да учат... Какво можем да очакваме от тях? Би трябвало да има даже една гражданска организация, която да проучва какво е състоянието на затворниците и да помага. А най-добре това да е Църквата.
- Протегнатата за помощ ръка е най-добрата проповед.
- Точно така. Ние говорим големи приказки, правим генерални планове, очакваме велики подвизи, а не сме в състояние да направим най-елементарното: да погледнем човека до нас и да му помогнем с каквото можем... Отец Йордан приема присърце съдбата на всеки затворник поотделно: изповядва го, оказва му съвсем конкретна духовна помощ. Той знае обстоятелствата около живота, престъплението, присъдата, семейното положение на всеки от тях. Грижи се както за душата, така и за здравето му, и проблемите на семейството му. Всеки затворник освен присъда има и своя тежка съдба, която стои зад нея, и много други проблеми, за които ще мълчи, ако отец Йордан не разтвори душата му. Интимни неща, болезнени, които всеки носи в себе си и се старае да прикрие, но които крещят в душата и търсят своето разрешаване.
Отец Йордан не би могъл да се справи сам с проблемите, като разпънат на кръст е в нашите очи и гледаме каквото можем - да го направим. Но духовникът в затвора, както и навсякъде, когато се отнася до душите на хората, е незаменим за изповед, за поучение, за един различен поглед върху положението, в което се намират.
- И все пак възниква въпросът: защо помагате на затворниците, а не например на сираци, бедни, инвалиди...
- И на сираци помагаме, и на болни. Свещеникът трябва да познава хората от енорията, да знае къде има тежко болен, къде бедстващо семейство, да уведомява миряните и ако някой има възможност да помогне - да го направи. Тази връзка е силна: когато семейството усети в труден момент подкрепата на свещеника - и християните вече ги има като семейство. За нас затворниците и техните семейства са това - хора в труден момент, хора в нужда.
- Лесно ли ви допуснаха в затвора?
- След като разбраха, че правим добро, че работим в подкрепа на ръководството, ни допуснаха без проблеми. А затворниците ни приеха много бързо и ни повярваха. При тях има един страх - да не си пратен човек, но бързо го преодоляхме и спечелихме доверието им, защото сме искрени в желанието си да им помогнем. Те имат нужда просто от някой, който да им отиде на свиждане. При мнозина няма кой да отиде, дори най-близките им (ако имат такива) са се отказали от тях. Особено тези с дългите присъди. Те са забравени от всички, отчаяни, а човек не бива да се отчайва и да губи вяра и в най-тежкия момент. Трябва да им се дава кураж.
- Може ли човек да живее смислено в затвора, да живее по Бога?
- Разбира се. Един монах, който се е отрекъл от света, да не би да живее при по-добри условия. При това сам трябва да добива храната си, да живее с труда на ръцете си, а в затвора всичко им е осигурено.
- Сигурно е нужна много вътрешна сила, за да превъзмогнеш гнева, че принудително си затворен, да признаеш, че си сгрешил.
- В това до голяма степен се изразява и нашата помощ като християни - да му помогнем да разбере вината си, да поеме своя дял, да се обърне към Бога с покаяние. Постепенно да пренастрои съзнанието си за един нов живот. Да се примири, да се снижи, да се обърне към себе си, да се покае, да заживее според нормите на затвора, а впоследствие и на обществото.
- В този ред на мисли, присъдата не се ли явява като Божие благословение за тях?
- Никой не знае, но ако бяха останали в света, може би нямаше да се случи това обръщане в живота им и щяха окончателно да де-градират, вървейки по пътя на греха. Сигурно това е Божият промисъл за спасението им. Животът не свършва в затвора. Понякога истинският живот започва от там.
Никой не е застрахован, че той или негов близък няма да попадне в затвора. Всичко се случва - пътнотранспортни катастрофи, професионални злополуки, миг разсейване може да ти докара години престой в затвора и да попаднеш сред онези, които сега презираш.
Хората къде от страх, къде притеснени от бедността, недоволстват, че се прави нещо за затворниците, но ние сме водени от Словото.
- Христовата любов е безусловна и към лоши и към добри, и към праведни и към грешни...
- Да, Бог е любов и ни е заръчал да обичаме враговете си и да се молим за тях, за да станат добри. Обикнеш ли някого, той престава да ти бъде враг.
- По принцип всички имаме негативно отношение към затворниците, но когато се срещнеш с конкретен човек и го опознаеш, променяш отношението си.
- Точно така, стига да не си предубеден и враждебно настроен, виждаш, че човекът не е толкова лош, колкото се предполага. И той е създаден по Божи образ, носи доброто в себе си, но или животът му се е стекъл зле, или просто е сбъркал.
- Вие кога ги обикнахте, когато се срещнахте с тях или преди това?
- Много отдавна. Моят баща е лежал невинен в затвора, всички са знаели, че е набеден, но нищо не се е предприело. Когато излязъл от затвора, на тази улица е имал хлебарница. Затворниците минавали край нас, нахранвал ги, давал им пари за из път и ги изпращал. Това е била мисията на баща ми.
- Всеки ли от групата ви има и някаква лична причина да се посвети на тази мисия?
- Не. Баща ми е починал много рано. Има хора, които просто искат да помагат на всеки, който има нужда, какъвто и да е той: болно дете, паднал на улицата човек или паднал в грях... Готови сме да отидем при всеки, който по принуда е затворен зад затворнически стени, от болести, бедност или от стените на безлюбието, които сами издигаме около хората в нужда. Да отидем и без големи подаръци, но задължително с голяма любов. Така не само неговия живот ще направим по-хубав, а и нашият ще стане по-смислен, по-значим. Трябва да правим добро, колкото можем. За съжаление сме ние, ако не помагаме. Няма по-голямо удовлетворение и радост от това - да си нужен, да правиш добро.

Източник: Църковен вестник, бр. 11/2004

Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/xkqyx 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...

Това е удивителен духовен закон: започваш да даваш това, от което сам се нуждаеш, и веднага получаваш същото двойно и тройно.

 

    Игумен Нектарий (Морозов)

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.