Неофитите на 90-те и техните деца
Както знаем, през 90-те години към вярата в Бог се обърнаха страшно много хора. И комай по-голямата част от тях не бяха израснали в семейства с вярващи родители, макар някои да са имали баби, които са ги водили понякога в храма и са пекли козунаци за Великден. Едни са били кръстени и са познавали някои елементи от православната традиция, но едва ли всичко − това стана възможно тъкмо през 90-те години.
Имахме къща в района на Оптинската пустиня и навремето ние също преживяхме един доста ярък, прекрасен, но и суров неофитски период. Бях в ситуация да се въцърковявам, имайки малки деца и вече повече от 20 години наблюдавам семейства с родители, пристъпили към вярата в зряла възраст и възпитавали децата си, бидейки неофити.
Този процес предизвиква много размисли и ми се струва, че не е описан достатъчно. Наблюдаваме нов религиозен и социокултурен феномен – расте второ поколение въцърковени, техните млади родители прокарват нова пътека, а не знаят как да възпитават децата си във вярата, защото самите те не са расли така, тяхното «ковчеже с наследство» е празно или полупразно.
Когато вярата е личен избор. Изборът на родителите
Ние, разбира се, видяхме как се отглеждат бъдещите архимандрити или игумении, как ги мъчат с изчитане на правила не по разум и какви са последиците от това. Има много такива истории, но си мисля, че още не е дошло времето да се разказват. Сега ми се ще да поговорим за онези, които са израснали в семейства, в които неистовото неофитство е било смекчено на по-ранен или по-късен етап – децата не са били измъчвани с четиричасови всенощни бдения, не са постили строго, без мляко в първата седмица на Великия пост.
За днешните въцърковени родители вярата е техен личен избор, до който не са стигнали никак лесно; това е тяхно лично откритие, лична находка, обикновено много ценна за тях. Зад повечето истории на хората от моето поколение зад това, как са дошли във вярата, стои някакъв сложен опит, трагедия, търсене, усещане за някаква голяма празнина в живота. Хората не разбират как да живеят без Бог, без вяра; а без път към Бога животът не върви. Те са открили всичко това в православието, като са минали през духовно търсене – повече или по-малко трагично, повече или по-малко остро, но е имало такова. В резултат на това търсене е дошъл и изборът.
След Срещата хората са положили огромни усилия да се ориентират в църковната традиция, да си изяснят нещата, да разберат кое как е: какво се казва в молитвите, как се четат каноните, какво е празничен цикъл, какво означават различните одежди на свещеника… Струва ми се, че почти всички са минали през търсене, придобиване, усвояване и врастване в традицията според своята образованост, любознателност, натоварване.
Ако детето няма избор и не търси
Има, разбира се, и такива, които не са се задълбавали в нищо, ами просто са отишли в храма. Имам предвид онези, които ходят на църква сравнително редовно и силно са навлезли в църковната традиция. И когато им се раждат деца, те естествено ги водят на църква с тях. Много малко представители на сегашното въцърковено поколение мислят, че детето може да бъде оставено вкъщи. «Ние търсихме толкова дълго, намерили сме това и ще го предадем на детето». Детето расте, но не търси вярата.
Родителите не разбират какво е да си дете и да стоиш по време на служба, толкова дълго да чакаш причастие. Те не разбират какво е да облизваш свещника и да познаваш какъв е на пипане. Те са дошли от другата страна, от друга възраст на въцърковяване.
Много ме впечатли една история, която преди доста години ми разказа една вече пораснала госпожица, расла във въцърковено семейство. За това колко тежко е било за нея, момиченце на 8-9 години, да стои в храма по време на продължителните служби, как са й разрешавали само да поседне на солея и какво невероятно облекчение е изпитвала. Тя много подробно ми разказа тъкмо за физическите усещания. Това много силно ме впечатли, впоследствие абсолютно промених подхода си към въцърковяването на моите деца.
Но много родители не чуват такива истории, затова пък четат многобройни статии на тема как да възпитаваме децата си във вярата. Детските молитвослови се продават във всевъзможни варианти, неделните училища работят с пълна пара и с методиката си на преподаване напомнят на обикновените. Ако детето редовно ходи на църква, тоест на практика всяка неделя, тогава два-три часа, понякога даже четири, то прекарва първо на литургия, а след това и в неделното училище. Отначало дори не му хрумва, че може и да не отиде там и всяка неделя то стои до родителите си в храма.
Литургията все пак е нагодена към възрастните, а не към децата. И много зависи от това колко са натоварени родителите, улисани в грижи, доколко имат сили да предадат на детето някаква радост, свързана с неделния ден. Но до 8-10, 11-годишна възраст детето си ходи и дори почти не възразява. А после започва известният на всички период, когато на детето вече не му се ходи на църква. Но то все пак отива, ако има някакво прекрасно неделно училище, приятели, купон, нещо друго освен литургията.
А като стане на около 14-15-16 години, ако не е придобило някакъв собствен опит или не е намерило вътрешноцърковно общество, собствен вход в Църквата, тогава настъпва период, в който то отказва да ходи. Известно време може да бъде принуждавано, но обикновено на 18 години, а в действителност и по-рано, родителите престават да влачат в църквата съпротивляващите се, огромни вече деца.
Родителите трябва да осъзнаят – те са дотук, нататък вече няма накъде
Празнувах един мой рожден ден и се видяхме с мнозина м ои приятели и техните деца на възраст приблизително 20-25 години. Всички те са израснали в семейства на вярващи. Не знам за статистиката при другите, но при нас се получава така, че далеч не всички деца на най-ревностните вярващи са останали в Църквата. Макар че това не е показател – докато човек сам не създаде семейство, не роди деца, това не е показател. Това е период, който православните автори описват като временно отдалечаване от Църквата.
Моето впечатление е, че ако човек не е преживял някакви сериозни трагедии, изпитания, чудеса и живее в семейство, което ходи в храма стабилно, без фанатични крайности, той си остава – не ми се ще да употребявам думата “топлохладен”, но да речем неутрален по отношение на вярата.
Механизмът в този случай е следният: докато родителите носят отговорността за едно или друго нещо в семейството, детето не се доближава до тази граница, не я престъпва. Въпросите на вярата и религията се отнасят до една сфера, която е в ръцете на родителите, като например платените сметки, наличието на продукти в хладилника, дрехите, които се появяват навреме според сезона. Вярата също е нещо, за което отговарят мама и татко. Детето не се притеснява за това. То го смята за нещо, което винаги е там и с което се занимават родителите.
Родителите могат да разказват за църковните практики, но детето обикновено не задава въпроси: “Аз знам всичко това, много месеци от детството си съм изкарал тук”. Те го знаят някак наужким, но всъщност не знаят, тъкмо защото я няма тази лична Среща. А това не е във волята на родителите, то е във волята на самия човек – да повика, и във волята на Създателя е Той да откликне. А родителите не бива да осакатяват, да притискат, да принуждават упорстващите деца, не бива да правят това с постно лице и после споменът да предизвиква само ужас. Родителите трябва да разберат, че има един момент, когато вече нищо не е в техните ръце, това е изборът на самия съзряващ човек.
Остава само да се чака Личната Среща
Там е работата, че ако в началото това е обща вяра за семейството и детето приема тази вяра през семейството – кръсти се като част от семейството, причастява се като част от семейството, после трябва да дойде моментът на личното въцърковяване. При католиците се извършва обредът на конфирмацията, потвърждението на изповядването на вярата. В православието няма такова нещо. Детето се кръщава и то някак вече е в Църквата. А в действителност не е – едва му предстои да направи тази крачка.
Не искам това, което се случва в Русия през последните няколко години, когато Църквата и държавата се сближават. Храмовете са отворени, няма нужда да се възстановяват, няма нужда да се влагат толкова сили, колкото са влагали поколенията на сегашните родители. Съвременната Църква не е онази онеправдана, окрадена Църква, на която трябва да се помага. Храмовете вече отдавна са изградени, всичко е повече или по-малко покрито с позлата.
Знаем от психологията на подрастващите, че изборът на много процеси се базира върху протеста, неповтарянето на избора на родителите. За съжаление наблюденията ми показват, че дори при умни, фино устроени хора, които много дълбоко и негрубо са въцърковявали децата си, докато са били малки, например, чрез програмата на някой център или някои меки програми на неделните училища, децата губят интерес към вярата. Защото тя е онова, което са предложили родителите.
Може тази Среща все пак да се случи, но по-нататък. И целият този труд не е напразен; в някакъв момент, когато човек вече е възрастен и тръгне по своите стъпки, той почти сигурно ще се върне в храма. Но интересното е, че редом с тийнейджърите, израснали в Църквата, дошли или от вежливост, или пък са срещнали приятели, има и други техни връстници, които стоят с молитвословите, със свещите и се вижда, че са дошли сами. Тяхната искра на вярата не се е запалила чрез родителите.
Някъде има изключения, островчета с енории, където обичайната църковна дейност се извършва с такава любов и такава харизма, че децата се включват към този процес през общуването с други възрастни, без родителите, самостоятелно ходят на църква, самички. Но аз имам чувството, че докато родителите са живи и здрави, децата не изпитват сериозна потребност от вярата. Това може да се случи, когато има някакво трагично събитие, нещо много сериозно в живота на самия човек или в живота на родителите.
И това е голям проблем. Прякото убеждаване тук не работи, по-точно, работи, само че в обратна посока. Докато е растял, младият човек е виждал какво ли не в църковната практика: как майка му вика, докато приготвя децата за църква, или пък някакви неприятни случки в енорийския живот. Може би не е имал още собствен опит на вяра и молитва, затова пък е наблюдавал много чисто човешки неща.
Въпросът е в личната Среща с Бога: може би на някого ще му прозвучи патетично, но това е така. Защото тъкмо тя е онова, заради което сме в Църквата всички ние. Почувствал веднъж нещо живо и важно, човекът вече няма да се безпокои заради показния блясък в църквата, заради недоизказаното, заради всички онези общочовешки неща. Защото става ясно, че това е мястото, където е възможна Срещата с Бога. Струва ми се много важно да разберем как става този личен избор, това доброволно, вече зряло влизане в Църквата на нашите деца.
Източник: Правмир
Превод: Анна Георгиева
Авторът е семеен психолог, специалист по проблемите на детско-родителските отношения, автор на програмата "Семья растет", майка на девет деца, един от редовните автори на портала "Православие и мир"
