Мобилно меню

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (21 Votes)

03 v hrame 3Храмовото благочестие като задача-максимум

В края на 80-те – началото на 90-те години на миналия век в Църквата дойдоха много хора и за няколко години православните християни се увеличиха многократно. Църковното пространство в онова време беше нещо такова − храм, често полуразрушен, свещеник, който служи на няколко места, и богослужение. Така от само себе си възникна нагласата за въцърковяване през богослужението.

Няма нищо лошо в това, тази практика е много стара, но в резултат се формира мнение, че въцърковеният християнин трябва да съответства на определени норми на църковния живот – да усвои съответния стил на поведение, лексиката, да чете молитвеното правило, да участва в богослуженията, да спазва постите, да отбелязва църковните празници, тоест да се влее в начина на живот на християнина, характерен за дореволюционните години. Точно така бе обозначена задачата-максимум. В тази задача, освен изброеното, влизаше и възпитанието на децата – също в руслото на традиционната църковна култура, прекъсната след Октомврийската революция.

Струва ми се, че тъкмо в това, външно погледнато разбираемо движение към възстановяване, възобновяване на църковния живот, е заложен възелът от проблеми, които започнаха да се проявяват по-нататък в живота и на дошлите в Църквата хора, и на техните деца.  

Вместо истинска традиция − субкултура

И тук веднага възниква проблем, тъй като самото богослужение и всичко, свързано с него, се осъществява в съвсем друга ситуация. Ние вече нямаме традиционно общество, днешното общество е напълно различно – преорано, претопено в ХХ век, дълбоко белязано от годините на съветската власт. Нашият живот е съвсем друг, други са отношенията, нравите. Като резултат, този стремеж към традиционен начин на живот формира църковна субкултура, при която устройството на живота в Църквата се разбира единствено като кръг от празници, нещата се въртят около храма, богослужението. Ето тук започнаха да се проявяват противоречията.

Възниква странна колизия – от една страна, свещениците по време на проповед призовават именно към личен избор, към търсене на Христос. Това е нормално, така стоят нещата − в ситуация на нетрадиционно общество всеки християнин прави този избор съзнателно, а не защото всички в обкръжението му живеят така и освещават козунаци за Великден. Но това е друга степен на избор, друга степен на осъзнатост. Но успоредно с това като норма на църковния живот се предлага една отломка от възобновената традиция, която така и не сполучваме да възстановим в предишния й формат, и една частица от някаква църковна субкултура се представя за пространство на църковно битие и организация.

Допълнителна странност на тази нагласа за живеене вътре в църковната субкултура придава фактът, че ние живеем в Русия след разрухата[i] на ХХ век. Ние вече би трябвало да знаем, че само по себе си наличието на много храмове, манастири и на традиционен начин на живот не е попречило на масовото отпадане от Църквата, на разрушаването на всички норми.

Личният избор на децата не е в нашата власт

Опитът на XX век показа, че тази на вид толкова здрава структура бързо се разпада, храмоцентричното християнство е доста крехко нещо – прибират свещеника в затвора, затварят храма и готово. Тогава защо всички усилия да се влагат в пресъздаването на едно бледо копие на система, разрушена някога? Всичко това има пряко отношение към децата в Църквата, та нали обикновено главният въпрос, главният проблем в съзнанието на родителите звучи така: защо децата масово престават да посещават храма?

С този проблем се сблъскват много семейства, не само миряни, но и свещеници. По правило ситуацията е еднотипна: до определена възраст децата посещават храма (по-точно, родителите им ги водят), а после масово престават да ходят. В редки случаи това не е така, но обикновено се организират някакви допълнителни структури, среда, в която се опитват да задържат младите хора. В повечето случаи това води след себе си нови допълнителни проблеми.

Струва ми се, че много въцърковени родители просто не разбират какво трябва да искат от децата − та по-голямата част съвременни майки и бащи нямат собствен опит на израстване в Църквата. И повечето искат някакви външни неща – децата да ходят в храма, да продължават да се причастяват, там да ги вразумяват и да ги учат.

Но като цяло, ако се съгласим, че, да, ситуацията наистина е такава и децата трябва да направят своя личен избор, то кой може да повлияе на този личен избор? Можем ли ние, родителите, да разчитаме, че ще успеем дори някак да го подтикнем (или напротив - отблъснем?)? Изобщо не е ясно. Ако това не е обикновен избор, ако това е избиране от Бога, ако това е някаква Среща, тогава ние нямаме абсолютно никаква власт.

Отговори на въпроси, които децата не са задавали

Струва ми се, че този въпрос е дълбоко обвързан с вътрешни проблеми, вътрешни противоречия, често породени от липсата на собствен опит у родителите от израстването в Църквата от детска възраст, и те наистина не знаят как трябва да се случва това. Дори децата на онези родители, които имат качествено образование, добре познават църковнославянския език, литургиката и църковната история, не проявяват особен интерес към всички тези неща.

Проблемът е, че в енорийските църковни училища на децата често се предлага система от отговори на въпроси, които те не са задавали сериозно. По време на стотиците часове, предвидени в плановете, се излагат неща, в които няма нито една пресечна точка с мисълта и опита на детето, а още по-малко на юношата.

Пътят на християнина в съвременния свят минава през дълбоки противоречия, известни колизии, падения, въпроси за смисъла. А в енорийските църковни училища на децата им се предлагат готови отговори на въпроси, които абсолютно не са техни. И по тази причина всичко това не им е много интересно и не им е важно. Може би нещичко остава, но по принцип се отнасят напълно равнодушно, спокойно, като към поредните учебни предмети, дето и без туй са много.

Няма нищо сходно с това как идваше, как се втурваше в Църквата поколението на родителите, как то буквално „падаше“ в Църквата, изпитваше потресение от сблъсъка със света на Евангелието. Няма нищо общо с начина, по който описват това нашите деца. Това е друг опит. Добре би било да се опитаме да разберем тази дълбока разлика в ситуациите.

Какво в крайна сметка ни е нужно?

Не говоря за очевидния факт, че въпреки онова, което на децата им разказват в енорийското училище или което чуват от своите родители, те всички прекрасно виждат и разбират доколко родителите живеят вътре в Евангелието и как самите те живеят във вярата и в Църквата.

Често срещаната ситуация – родителите се опитват да доведат детето в църквата, за да го научат там на нещо, а самите те водят съвсем друг живот – дава напълно очаквани резултати. Но като цяло това е сложно и неразбираемо, няма прости отговори, има голяма проблемна зона.

Наистина в църквата има хора, свещеници, които могат някак да увлекат и да заинтересуват младежите – с лагери, младежки движения. Но тези опити очевидно свидетелстват за обратното движение, за това, че са нужни страшно много специални усилия, за да може просто да удържиш хората в орбитата на храма.

Какво в крайна сметка ни е нужно? Децата да се венчаят, да кръстят своите деца и да ходят на църковни служби ли? Може и да правят всичко това, детските впечатления, придобити в храма, едва ли ще се изпарят някъде, няма да изчезнат. Но въпросът е какво ще стане по-нататък. Той е двупосочен, защото засяга в пълна степен и самите родители – какво мислим за вярата, за живота в Църквата и съответно какво мислим за децата и за това как да живеят по-нататък?

За нашите деца е предначертан друг живот, друг опит

В общи линии това за мен е изцяло отворен въпрос, напълно отворена тема. Виждам, че дошлите в Църквата през 80-90-те и преобърнали напълно координатната си система, променяйки начина си на живот и на мислене, имат деца, които обикновено водят своя си, по-различен живот. Дори ако не се противопоставят на родителите си и не отидат никъде, дори да останат в Църквата.

По отношение на децата родителите често се озовават в положението на знаещи, разбиращи: ние притежаваме житейски опит, знание − децата нямат. Системно възникват ситуации, при които тийнейджърите не признават подобно нещо. Освен нормалното желание да си изградят собствен живот, в този случай има и още нещо.

Все по-често си мисля, че ние, родителите, не бива да се осланяме само на своя собствен опит от обръщането в християнството през 80-те, 90-те години като единствен възможен вариант. Може би онова е било особено, екстремно събитие, а на нашите деца им е писано да живеят друг живот, да имат друг опит от покръстването, друго виждане за Църквата. Нека по някакъв различен начин, по нови неизповедими пътища се опитат да отговорят на призива на Бога. Нашата задача е да не губим надежда.

Превод: Анна Георгиева

Източник: Православие и мир

 



[i] Препратка към А. Солженицын. Россия в обвале. М.: изд. „Русский путь“, 1998 г. Българско издание „Русия в разруха“, изд. „Факел експрес“, 1999 г., в превод на Кузман Савов – бел. прев.


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/wcap3 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...

Защо удряш въздуха и тичаш напразно? Очевидно, всяко занимание има цел. Тогава кажи ми каква е целта на всичко, което се върши в света? Отговори, предизвиквам те! Суета на суетите: всичко е суета.

Св. Йоан Златоуст
   

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.