Мобилно меню

4.87179487179 1 1 1 1 1 Rating 4.87 (39 Votes)

umОт каква възраст трябва да започне да се изповядва детето

Според мене практиката на детската изповед е доста важен и проблематичен момент в днешния живот на Църквата. Нормата, че децата трябва да се изповядват преди Причастие от седемгодишна възраст се е утвърдила от времето на синодалната епоха. Както пише в книгата си за тайнството на Покаянието отец Владимир Воробьов, при много, наистина много деца днес физиологичното израстване до такава степен изпреварва духовното и психическото, че повечето съвременни деца не са готови за изповед на седем години. Не е ли време да кажем, че възрастта за изповед се определя от духовника и родителя абсолютно индивидуално спрямо самото дете? На седем години, а някои и малко преди това, те правят разлика между добри и лоши постъпки, но е още рано да се говори за осъзнато покаяние. Само отделни, фини, деликатни натури са способни на толкова ранна възраст да изпитат това. Има удивителни дечица, които на пет, на шест годинки притежават естествено нравствено съзнание, но най-често се среща друго – или децата са подтиквани от родителите в желанието им да използват изповедта като допълнителен инструмент за възпитание (често се случва, когато малкото дете не се държи добре, наивната и добра майка да помоли свещеника да го изповяда, като си мисли, че така то ще започне да слуша), или пък това е някакво подражание на детето в отношенията му с възрастните – на него му харесва, че стоят там, чакат, отиват при отчето, той нещо му говори… Нищо добро  не произлиза от това.

При повечето деца нравственото съзнание се събужда доста по-късно. Не виждам нищо катастрофално в това – нека идват на девет, на десет години, когато при тях се появи повече зрялост и отговорност за живота им. В действителност колкото по-рано се изповяда детето – толкова по-зле за него, изглежда ненапразно на децата не се вменяват грехове до седемгодишна възраст. Само когато пораснат достатъчно, те започват да възприемат изповедта като изповед, а не като изброяване на неща, казани от мама или татко и записани на хартия. И тъкмо това формализиране на изповедта при детето е доста опасно в съвременната практика на църковния ни живот.

 Колко често трябва да се изповядва детето

Отчасти от опита на собствените грешки, отчасти след като се посъветвах с по-опитни свещеници, стигнах до извода, че децата трябва да бъдат изповядвани колкото се може по-рядко. Не колкото се може по-често, а колкото се може по-рядко. Най-лошото, което може да се направи, е да се въведе ежеседмична изповед за децата – за тях това е най-краткият път към формализирането й. Преди това са ходили и просто са се причастявали всяка неделя или поне често – също е спорно доколко това е правилно за детето, – и после, от седемгодишна възраст, вече ги водят едва ли не всяка неделя да им четат разрешителна молитва. Децата много бързо се научават да казват на свещеника правилните неща, това, което отчето очаква: не слушах мама, бях груб в училище, откраднах гумичка... – такъв списък лесно се помни. И те дори не се срещат с изповедта като покаяние. И понякога години наред идват на изповед с едни и същи думи: не слушам, груб съм, мързи ме, забравям да си чета молитвите – ето един малък набор от обичайните детски грехове. Свещеникът като види, че освен това дете го чакат още много други хора, му опрощава греховете и този път. Но след няколко години за едно такова «въцърковено» чадо ще бъде напълно неразбираемо какво е това покаяние. За него няма да представлява никаква трудност да каже, че то е направило тези или онези лоши неща, нещо да промърмори, като чете от листче или каквото е запомнило, за което ще го погалят по главата или пък ще кажат: «Коля, не бива да крадеш химикалки», а после: «Не бива да свикваш (да, след това вече не бива да свикваш) към цигарите, да гледаш тези списания», и така нататък, все повече и повече. А пък после Коля ще си каже: «Не ща да те слушам». Маша също може да си каже това, но момичетата обикновено порастват по-бързо, те успяват да придобият личен духовен опит по-рано, отколкото са способни да стигнат до такова решение.

Когато детето го водят за пръв път в поликлиниката и го карат да се съблече пред лекаря, то, естествено, се притеснява, не му е приятно, а като го вкарат в болница и всеки ден му свалят гащите, за да му бият инжекция, той ще започне автоматично да прави това без всякакви емоции. Същото е и с изповедта – в някакъв момент тя може и да не предизвиква у него никакви преживявания. Затова може достатъчно често децата да се благославят за Причастие, но да се изповядват трябва колкото се може по-рядко. По отношение на възрастните ние наистина по много практически причини не можем да разтягаме периода между причастяването и тайнството на покаянието, но към децата сигурно бихме могли да приложим тази норма и да кажем, че отговорната сериозна изповед на едно дете може да се извършва с достатъчно голяма периодичност, а през останалото време да им даваме благословия за причастие и това да се въведе не като самодейност на свещеника, а като канонична норма. Мисля, че ще бъде добре, след съвет с духовника да се изповядва един такъв малък грешник за първи път, когато е на седем, втория път, като стане на осем, третия път – на девет, като малко се изтегли началото на честата редовна изповед, за да не може тя по никакъв начин да се превърне в навик.

Колко често да се причастяват малките деца

Бебетата е добре да се причастяват често, тъй като ние вярваме, че приемането на светите Христови Тайни ни се дава за здраве на душата и тялото. И младенецът се освещава като безгрешен, като с телесното си естество се съединява с Господ в Тайнството на Причастието. А когато децата поотраснат и когато вече знаят, че това са Кръвта и Тялото Христови, и че това е Светиня, тогава е много важно да не се превръща Причастието в ежеседмична процедура, когато те пред Чашата си играят и отиват при нея без много да се замислят какво правят. И ако виждате, че вашето дете започва преди служба да капризничи, изнервило ви е, когато проповедта на свещеника малко се проточи, посдърпал се е с някой от връстниците си, също дошли на службата, тогава не го допускайте до Чашата. Нека разбере, че не може в каквото и да е състояние да се доближаваш до Чашата. То ще започне да се отнася към това дори с по-голямо благоговение. И дори и да се причастява по-рядко, отколкото вие бихте искали, но затова пък да разбира защо е дошло в църквата. Много е важно родителите да не започнат да се отнасят към причастяването на децата като към някакъв магизъм, като прехвърлят на Бог онова, което самите те трябва да направят. Господ обаче чака от нас онова, което ние можем и трябва да направим сами, включително и по отношение на нашите деца. И само там, където не ни стигат силите, се добавя Божията благодат. Както се казва в друго църковно тайнство – „лекува немощното и попълва оскъдняващото“. Но онова, което можеш, направи сам.

Родителското участие в подготовката към изповедта

Най-важното, което родителите трябва да избягват при подготовка на детето за изповед, също и за първата, е да му издиктуват списък от онези грехове, които от тяхна гледна точка то е извършило или по-точно, автоматично да пренесат някои негови не толкова добри качества в разреда на греховете, за които трябва да се кае пред свещеника. И, разбира се, в никакъв случай не бива да се разпитва детето след изповед какво е споделило на отчето и какво му е отговорил той или дали не е забравило за еди-кой си грях. В този случай родителите трябва да се отстранят и да разберат, че Изповедта, дори на един седемгодишен човек, е Тайнство. Намесата на някого в едно църковно Тайнство, особено такова деликатно като Тайнството на изповедта, е напълно неприемливо. И всяко нахлуване там, където има само Бог, изповядващ се човек и приемащ изповедта свещеник, е пагубно. Детето може да сподели онова, което е казало, единствено ако то самó поиска това. Но не бива да показваме нашата извънредна заинтересованост от това. Ако разкаже – добре, ако не – нищо страшно… По-често децата говорят не за това, което са казали на изповедта, а за чутото от свещеника. Не е нужно да ги спираме, но да навлизаме в обсъждане или тълкуване на думите на свещеника или пък още повече критика, ако те не съвпадат с онова, което според нас е трябвало да чуе детето, не бива.

Нещо повече – не бива, изхождайки от тези думи на детето след това да ходим и да се разправяме със свещеника. Или да се опитваме да му помогнем да се държи с нашето отроче по-правилно: знаете ли, отче, ето Вася ми каза, че сте му дали еди-какъв си съвет, а пък аз знам, че той не Ви е изложил всичко съвсем правилно, затова Вие не сте могли съвсем да се ориентирате, и е по-добре следващия път да му кажете едно или друго. От такъв майчински напор без съмнение трябва да се въздържате. В случаите, когато трябва да се възпитава у миряните такова съзнание, това трябва да стане чрез проповедта, чрез самата организация на извършване на изповедта, чрез предварително многократно оповестяване, че не е нужно да се подхожда твърде близо, не трябва да се реагира по определен начин, ако сте чули случайно нещо по време на изповед. Може би трябва да се беседва специално с родителите и с прародителите за тяхното деликатно отношение към изповедта на децата и внуците. Всичко това безспорно може да се приложи по един или друг начин.

Как да научим детето да се изповядва правилно

Трябва да подтикваме децата не просто към изповедта, а към самата нужда от изповед. Чрез собствения си пример, чрез умението да се признаем открито греховете пред близките, пред своето дете, ако сме виновни пред него. Чрез нашето отношение към Изповедта, понеже, когато отиваме да се причастяваме и осъзнаем своята несмиреност или обидите, които сме причинили на другите, най-напред трябва да се помирим с всички. И всичко това взето заедно не може да не възпита у децата благоговейно отношение към това Тайнство.

А главният учител за детето как да се покае, трябва да бъде извършителят на това Тайнство – свещеникът. Та нали покаянието е не само някакво вътрешно състояние, то също е и Църковно тайнство. Неслучайно изповедта се нарича Тайнство на Покаянието. В зависимост от степента на духовното израстване на детето трябва да бъде доведено до първата изповед. Задачата на родителите е да обяснят що е то изповед и защо е нужна. Те трябва да обяснят на детето, че изповедта няма нищо общо с неговия отчет пред тях или пред директора на училището. В случая става дума само за онова, което ние сами осъзнаваме като нещо в нас, което не е хубаво и не е добро, като нещо лошо и мръсно, и не ни радва особено, за него е трудно да се говори и то трябва да се изрече пред Бог. А по-нататък учителството трябва да се предаде в ръцете на внимателен, достоен, любящ духовник, защото на него е дадена в Тайнството на Свещеничеството благодатната помощ да говори с човека, също и с малкия човек, за неговите грехове. И за него е по-естествено да говори с детето за покаянието, отколкото за неговите родители, защото тъкмо това е този случай, когато е невъзможно и не е полезно да се апелира към собствените примери или към примерите на известни нему хора. Да разказваш на детето си как ти самият си се покаял за първи път – в това има някакъв фалш и лъжливо назидание. Та ние не затова сме се каяли, че да разказваме на някого. Не по-малко фалшиво би било да му разказваме как нашите близки чрез покаяние са изкупили едни или други грехове, та това би означавало, макар и косвено, да съдим и да преценяваме техните грехове. Затова най-разумно е да поверим детето в ръцете на онзи, който от Бог е определен за учител в Тайнството на Изповедта.

Може ли детето само да избира при какъв свещеник да се изповядва

Ако сърцето на малкия човек усеща, че иска да се изповяда точно при този свещеник, който може да е по-млад, по-мил от онзи, при когото вие ходите, нека отиде там, където никой и нищо няма да му пречи да се покае за греховете си пред Господ. И дори да не направи веднага своя избор, дори ако първото му решение не се окаже най-надеждното и той скоро разбере, че не иска при отец Йоан, а иска при отец Петър, дайте му сам да избере и да затвърди избора си. Намирането на духовен баща е много деликатен процес, вътрешно интимен, и не бива да се намесваме в него рязко. Така повече ще помогнете на вашето дете.

А ако в резултат от вътрешното си духовно търсене то каже, че сърцето му го тегли към друг храм, където ходи приятелката му Таня или че там повече му харесва как пеят, как говори свещеникът, как се отнасят хората един към друг, то мъдрите родители християни, разбира се, ще се зарадват и на тази стъпка на своето дете и няма да мислят със страх или недоверие – отишъл ли е на служба и защо всъщност не е там, където сме и ние? Трябва да предаваме нашите деца в ръцете на Бог – тогава Той Сам ще ги съхрани.

Аз като цяло смятам, че някой път за самите родители е важно и полезно да пращат децата си от някаква възраст нататък в друга енория, за да не бъдат с тях, пред очите им, така че да не се появява типичното родителско изкушение да проверяваме с периферното си зрение какво прави нашето дете, моли ли се, дали не си приказва с някого, защо не са го допуснали до Причастие, заради какви грехове… Може би така, косвено, от разговора с отчето ще разберем? От такива чувства е почти невъзможно да се отървем, ако детето ни стои до нас в храма. Когато децата са малки, родителският надзор в разумна степен е разбираем и нужен, но когато поотраснат, може би е по-добре мъжествено да преустановим такъв тип близост с тях, да се отдръпнем по-далече от техния живот, да смалим себе си, за да има повече Христос и по-малко нас.

Как да възпитаме у децата благоговейно отношение към Причастието и към богослуженията

Преди всичко самите родители трябва да обичат Църквата, църковния живот и да обичат в нея всеки човек, също и малкия човек. И любящият Църквата ще съумее да предаде това на своето детенце. Това е най-важното, а всичко останало са просто конкретни методики.

Спомням си какво ми разказа веднъж протойерей Владимир Воробьов, когото като дете са водили на Причастие само няколко пъти в годината, но той помни всеки един път – и кога е било това, и какво е било духовното му преживяване. Тогава, в сталинските времена, не можеше да се ходи често на църква, защото дори да те видят приятелите ти, те заплашваше не само загуба на образованието, но даже затвор. И отец Владимир си спомня всяко ходене на църква като велико събитие. И дума не може да става да се лигавиш, да си приказваш с връстниците си. Трябвало е да отидеш на литургия, да се помолиш, да се причастиш в Светите Христови Тайнства и да живееш в очакване на следващата среща. Мисля си, че и ние трябва да възприемаме Причастието, включително и на малките деца, навлезли в етапа на относителна осъзнатост, не само като лекарство за здраве на душата и тялото, но и като нещо неизмеримо по-важно. Дори детето трябва да го възприема преди всичко като съединение с Христос.

Най-важното, за което трябва да мислим, е посещението на службите и причастието да не бъдат за детето нещо, което ние го караме да прави, а нещо, което то трябва да заслужи. Нужно е да се постараем така да пренастроим нашето вътрешносемейно отношение към богослужението, че да не влачим детето на причастие, а то самó, след като мине някакъв път, който го подготвя за приемане на Светите Христови Тайни, да получи правото да дойде на литургия и да се приобщи. И дори може да е по-добре в неделната утрин да не тормозим детето, което се е забавлявало в събота вечер: „Ставай, закъсняваме за литургия!”, а то, като се събуди, да види, че къщата е празна и че е останало без родителите си, и без църква, и без празник Божи. Дори и преди това да е идвало само за половин час на служба, преди самото причастие, то все пак не може да не усети онова несъответствие на неделното лежане в леглото и това, което трябва да прави в същото време всеки православен християнин. А когато се върнете от църква, не упреквайте с думи своето дете. Може би вашата вътрешна скръб заради отсъствието му на литургия ще се окаже дори по-действена за него, отколкото десет родителски припрени подкани «хайде да тръгваме», «приготви се, хайде», «хайде да си прочетеш молитвите».

Затова родителите никога не бива да принуждават своето дете вече в съзнателна възраст към изповед или причастие. И ако могат да се въздържат от това, тогава благодатта Божия ще докосне душата му и ще му помогне да не се изгуби в църковните тайнства.

Това са само някои моменти, свързани със съвременната практика на детската изповед, които изложих само като приканване да продължим обсъждането и, вероятно, в много слаба дискусионна форма. Но ми се иска хората в по-голяма степен опитни духовно и с десетилетия практика на духовници да се изкажат по този въпрос.

Превод: Анна Георгиева


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/wqurf 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...
"Душо моя, търси Единствения... Душо моя, ти нямаш никакъв дял със земята, защото ти си от небето. Ти си образът Божи: търси своя Първообраз. Защото подобното се стреми към подобно."
Св. Тихон от Воронеж
   

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.