Мобилно меню

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (45 Votes)

Gerontas Gerasimos Mikragiannanitis 49i 750x1024Простотата на светеца

Още от първия миг на нашето запознанство със стареца Герасим бях привлечен от неговата простота, смирение, любов и мъдрост. Те ме привличаха като магнит, говореха на сърцето ми по един различен начин, който не можеше да бъде обяснен. Пред тебе стоеше един мъдрец, харизматичен човек, светец, който притежаваше простотата на невръстно дете. Усещаш, че пред себе си имаш човек, който притежава нещо различно, което другите хора нямат. Нещо, което не беше от този свят. Погледът му те прочиташе. Виждаше в твоите дълбини, но не ги разкриваше. Ръководеше те, но знаеше как да го крие, и ти помагаше, без да разбереш.

Спомням си как се връщах в „Малката Света Анна“ от школата Атониада, изпълнен с проблеми, притеснения, но само един негов поглед разрешаваше всичко, без да обсъждаме нещата, по някакъв тайнствен начин, който не мога да обясня. Само погледът му беше достатъчен да те умиротвори, а очите му проникваха дълбоко в душата ти. Криеше своята добродетелност, бих казал, с голямо упорство. Спомням си периода 1971-1974 г., когато бях студент в Богословския факултет в Солун, а о. Поликарп (Манджароглу), вече покойник, основател на манастира „Св. Йоан Богослов“ в Суроти, Халкидика, а сетне и на „Св. Богородица“ в Макри, близо до Александруполи, ми възложи да водя катехизацията на момчетата в с. Василика в Халкидики. Тогава събрах една група младежи и отидохме на поклонение на Света гора с цел да се срещнем със стареца Герасим. За щастие на кораба от Дафни към „Св. Анна“ срещнахме самия старец. Момчетата веднага изтичаха при отеца, защото им бях говорил много за него. Той седеше в единия край на кораба, едно от онези дървени корабчета, които имаше тогава, и се молеше с броеницата си. Щом ни видя, спря и с много любов прие децата и разговаря с тях. Те се зарадваха, започнаха да му задават различни въпроси, отвориха сърцата си и му споделиха нещо, което им беше казал един преподавател от гимназията във Василика – нещо много странно, което в онези дни се обсъждаше много в градчето. Казаха му:

- Отче, нашият учител в гимназията ни каза, че понеже Христос бил слаб и висок, един испански учен предположил, че е бил болен от туберкулоза. Вие какво мислите?

Старецът се развълнува, каза им, че казаното от учителя е пълна безсмислица и не е вярно. Няколко момчета обаче не се убедиха и настояваха, казвайки:

- Ама учителят така ни каза!

Тогава старецът изведнъж се промени. Някак грейна и извика с висок глас:

- Но, деца, аз съм виждал Христос! Той е хубав, красив, не е както го описва вашият учител. Той свети, изпълнен е със светлина!

Щом усети обаче какво е казал, сиреч, че е разкрил преживяното от него богоявление, той спря и се сви като уплашено птиче.

Друг път се опитваше да ми обясни какво представлява умната молитва и каква е разликата в сравнение с това, което хората мислят за нея, изричайки думите „Господи Иисусе Христе, помилвай ме!“. Говори ми за чистотата, която човек трябва да притежава в своя ум, за любовта, която трябва да има, за борбата, за отсичането на волята, за послушанието и накрая завършваше, че тя е присъща само на съвършените свети хора, на съвършените подвижници. А сетне започна да ми разказва как се случва Божието посещение. Каза, че по време на посещението на божествената благодат човек се изпълва със светлина, цялото му тяло се осветява, става ярко. Накрая го попитах:

- Отче, как е възможно да стане това?

Тогава започна да ми описва подобно състояние с такива думи, че без да назовава себе си, аз разбрах, че говори от личен опит. Но когато разбра, че се досещам, веднага спря и промени разговора!

Timiou Prodromou stin Mikra Agia AnnaБеше в навечерието на празника на св. отци Дионисий и Митрофан. По онова време, все още млад монах, бях в скита. Всички отци бяха заети с подготовката на празника. Някой трябваше да отиде до Катунакия, където живееше шивачът Хризостом Кипърски, и да му занесе някакви платове за празника и той да ги поправи, както и да върне някои вече готови одежди. Старецът ме извика и ми каза да взема „арапчето“, сиреч мулето, което самият той постоянно ползваше, и да отида при шивача Хризостом. Аз обаче никога не бях ходил в Катунакия и особено в района на „Св. Екатерина“, където живееше о. Хризостом, шивачът от Кипър. И казах на стареца:

- Но, отче, никога не съм ходил там, не зная къде живее. Ще се загубя в Катунакия.

- Не се тревожи – отговори ми старецът. – Ще отидеш с „арапа“, аз ще му кажа и ще те заведе до вратата. Няма да имаш никакви проблеми.

Аз се приготвих, не крия, че много се притеснявах от неизвестното. Самия о. Хризостом го познавах, защото идваше да помага в трапезата на много празници. Тогава старецът Герасим се приближи до мулето и му прошепна на ухото, сякаш беше човек: „Да заведеш Никифор при отец Хризостом шивача“. Животното направи едно движение на съгласие, сякаш отговаряше на думите на стареца. О. Герасим се обърна и ми каза:

- Не се страхувай. Остави го да върви само, ще те заведе при шивача.

И наистина, когато тръгнахме от „Малката Св. Анна“, изкачихме се към Катунакия, минахме през гъстите храсталаци и стигнахме до „Св. Екатерина“. Животното спря пред една порта. Бях в недоумение. То застана там и не тръгваше нататък. Чудех се какво да направя. „Може би се е объркало“, мислех си аз. „Каква е тази порта? Може би трябва да я отворя?“. Слязох от мулето, отворих вратата, преминахме, а то се забави още малко, сякаш ми казваше, че трябва да я затворя. Затворих я, качих се отново и продължихме. После ме отведе до килията на о. Хризостом. Там свърших каквото ми беше заръчано, взех одеждите и се върнах обратно. Когато пристигнах в килията, старецът Герасим ме посрещна с широка усмивка и ми каза:

- Добре те е отвело. Защо се притесняваше?

Погали животното по главата, даде му един сухар и му рече:

- Браво, арапче, браво!

Бях в недоумение и си мислех: „Нима и животните оказват послушание на стареца?!“.

В нашата килия имаше празник (не беше празникът на св. Дионисий и Митрофан), а аз имах послушанието да бъда трапезар и да подготвям празничната трапеза. В един момент видях, че имаше само три хляба. Не бях предвидил, че ще са ни нужни повече. Грешката беше моя, не бях казал и на стареца, че хлябовете са малко, и сега как щяхме да нагостим хората? Изби ме студена пот. Какво да направя? Хората се събираха, хлябът нямаше да стигне в никакъв случай. Отидох при стареца доста уплашен и му казах:

- Благослови, отче, не предвидих, че са останали само три хляба. Какво да правим? Нямахме време да замесим, никой не идваше от Дафни да ни донесе друг хляб.

Старецът обаче бодро ме удари по рамото и със спокоен глас ми рече:

- Върви, чедо, и продължи служението си. Бог ще се погрижи и нашите светци също.

Тръгнах си и продължих своята работа, дори се забравих – като режех хляба, вече не броях парчетата. Когато свърши празникът, видях, че там, където бяха хлябовете, са останали три хляба – а народът на празника беше много и всички ядоха!

Когато о. Герасим отиваше в Солун, понякога отсядаше в бащината ми къща, а там за него се грижеше незабравимата ми майка. Често пъти тя ми казваше, но и други посетители, че стаята на стареца благоухае. Аз също бях усещал това благоухание, както и други членове на нашето семейство, дори при дрехите, които даваше за пране.

Спомням си също един ден, някъде по обед, бяхме сложили масата. Старецът закъсняваше да слезе в трапезарията. Незабравимият о. Дионисий, нашият изповедник, ме изпрати да го извикам. Качвайки се по стълбите, извиках: „Дядо, дядо!“. Той обаче не отговори. „Дядо, слизай да ядем!“. Нищо. Отидох в работната му стая, нямаше го. Отидох в стаята, където спеше, но и там не беше. Видях, че балконската врата е отворена, излязох на балкона и го видях потънал в молитва с броеницата в ръце. Извиках го пак, но не ме чу. Тогава го побутнах, той се сепна, сякаш се връщаше от друг свят. Смути се, а аз почувствах най-голямата вина в живота си до този момент.

Друг път, привечер, отново беше време за ядене, старецът пак закъсняваше. Отец Дионисий отново ме изпрати да го извикам. Той беше на писалището си и пишеше. Извиках веднъж, втори път, влязох вътре и в онзи момент той се стресна и ми каза:

- Ах, какво стори! Тук сега беше св. Димитър и пишех…

Отново се почувствах виновен, че прекъснах небесното му видение.

Но това, което най-много ни впечатляваше, беше неговото смирение. Когато усещаше, че може би сме си помислили нещо или ни е притеснил, той идваше при нас, покланяше се и искаше прошка. Един път бях в работилницата на килията, а старецът влезе и се поклони. Казах му:

- Отче, какво ти става? Какво се е случило?

- Ах, чедо, може би не бях внимателен и те скандализирах. Прости ми, може би е имало някакъв помисъл и съм те скандализирал.

Поради работата ми в Атониадата и служението ми там – а в училището винаги бяхме затрупани в работа, пък и службите бяха по-кратки – аз не успявах да направя винаги цялото си молитвено правило. Не можех да живея като останалите отци с техните бдения, с пълните последования. Това винаги ми тежеше и често го споделях със стареца. Отговорът му беше:

- Чедо, имай ума си винаги в Бога. Каквото и да правиш, където и да се намираш, дръж Бога в ума си. Ако не можеш да направиш цялото правило, направи по-малка част, но никога не оставяй ден, без да си прочел нещо.

Друг път чух как разказваше на един монах, дошъл да го посети с някакъв проблем. Казваше му, за да му вдъхне кураж, че видял във видение един подвижник, вече покойник, който живял благочестиво в Карулия и когото лично познавал, но не спомена името му:

- Видях го във видение притеснен да ми казва: „Ах, отче Герасиме, тук пред Божия престол по-голяма стойност имат тези, които са оказвали послушание към стареца си, отколкото ние, които живяхме в пещери“.

Когато говореше за Константинопол, за храма „Света Софѝя“, старецът Герасим се просълзяваше. Разказваше за тях винаги с голямо вълнение и сълзи капеха от очите му. Веднъж бяхме в Стратоника. Тогава все още не беше построен храмът „Св. Митрофан“. Бяхме в църквата „Св. Николай“, там беше и свещеникът о. Теодор, който много обичаше стареца. Службата на св. Митрофан, който беше служил мисионерски в Стратоника, все още не беше съставена. О. Теодор му каза:

- Дядо, все този тропар ли ще казваме, който сте направили за Света гора? Не можете ли да ни съставите тропар и за тук, в който да се говори за Стратоника и за чудото на св. Митрофан в нея?

А старецът му отвърна:

- Донеси ми един лист.

Той му донесе лист хартия, старецът се прекръсти и веднага започна да пише отпустителния тропар на светеца. Всички се впечатлихме колко обилна беше Божията благодат върху него – толкова хубав тропар написа.

Нежността на неговата любов и съветите му променяха живота ти. Спомням си последния път, когато отидох в килията му, преди да почине. Връщах се от Атониадата, той ме прие специално и започна да ме разпитва за живота, за проблемите в Атониадата, с много по-голяма нежност от обичайното. Започна да ми дава съвети, сякаш нямаше да го видя отново. Наистина беше последният ни разговор. Съветите му винаги ни даваха сила.

Спомням си какво ми разказа един свещеник, който много обичаше о. Герасим, а и старецът много го обичаше. На една задушница той се ленял да стане за служба. Въртял се в леглото и си казвал: другите отци ще служат, защо трябва да служа и аз? Старецът вече беше починал. Внезапно, както се въртял, видял пред себе си о. Герасим като във видение. Ядосан се приближил към него и му казал: „Веднага ставай и отивай да служиш! Ние тук какво правим?“. Свещеникът се уплашил, станал и отишъл в храма да служи. Всяка задушница си спомнял за това събитие и се опитвал да спазва задълженията си.

Друг път заедно със стареца Герасим гледахме една икона на св. Предтеча. Зографът го беше изрисувал малко по-суров и старецът се смути и ми каза:

- Как, чедо, рисуват толкова грозен светия Предтеча Господен!? Св. Йоан е хубав, мирен, спокоен.

- Как казваш, че е, дядо?

- Да, чедо, много е хубав.

- А ти откъде знаеш?

- Виждал съм го, чедо – и пак се сепна и млъкна, а после промени темата на разговора.

Старецът не искаше да разкрива добродетелта си. Криеше я, както и своя вътрешен духовен свят и плодовете от своите подвижнически борби. Винаги казваше, че „разкритата добродетел е изневяра на Бога“.

Панихидата за четиридесетте дни беше отслужена в съборния храм на „Св. Анна“, който е на половин час път от „Малката Света Анна“. Трябва ти общо час да отидеш и да се върнеш. Гробът на стареца беше в „Малката Света Анна“. Тъй като обаче хората нямаше да се поберат вътре при нас, пък и четиридесетте дни се отслужваха винаги в съборния храм, за всички отци, там щеше да се отслужи и бдението. Затова си мислехме, че всички хора или поне повечето ще отидат направо в „Св. Анна“, където също се подготвяха. Но понеже, когато старецът почина, времето беше лошо и много от духовните му чеда не успяха да се сбогуват с него, сега мнозина поискаха да се поклонят на гроба му и дойдоха при нас. Ние не бяхме предвидили това и подготвихме макарони за малко хора, почти само за нас. Беше обяд, хората започнаха да пристигат и трябваше да им дадем нещо да хапнат, тъй като не бяха закусвали. Аз отново бях трапезар и започнах да слагам храната. И понеже хората идваха на групи, не можехме да разберем колко са дошли, нито колко порции сме раздали – както обикновено правят в манастирите, които подготвят трапеза за поклонниците. И така, хората прииждаха на вълни. Мисля, че дойдоха сто и петдесет души, може и повече, както видяхме в храма след това. А въпреки това казанът с макароните беше все още пълен! Още седмица след това ядохме от тях, за да свършат. Старецът отново беше извършил своето чудо!

О. Никандър, вече покойник, който живееше в килията „Св. апостоли“ – патриаршеската, както казваме в „Св. Анна“, ми разказа, че вечерта, когато старецът починал, а той седял вън на верандата, видял как от „Малката Света Анна“ излиза силна светлина, която след това се насочила към небето. Това му направило силно впечатление. Когато се видяхме, той ми разказа за чудото в онази вечер.

А по време на опелото, докато четяхме цяла нощ последованието, виждахме как една светлина постоянно озарява лицето му. Това си личи и на снимките. О. Григорий от манастира „Св. Григорий“, който беше дошъл като представител на тази обител, извика: „Но колко светло е тук! Жив е! Как свети!“. Мисля, че всички, които бяхме там тогава, преживяхме същото.

Това са само малко от нещата, които преживях със стареца Герасим. Той наистина беше различен. Всички, които го познавахме и бяхме общували с него, можем да разкажем нещо. С нещо ни е поучил, с нещо ни е помогнал. Старецът отиде на небето, но той живееше небето още тук, а сега оттам се моли за нас. Аз усещам помощта и присъствието му и там, в сърцето на Африка.

* Откъс от книгата: „Съвременни старци на Православието“, издание на Русенска св. митрополия и Двери


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/d88cw 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...

Когато човек се моли, той се държи към Бога като към приятел – разговаря, доверява се, изразява желания; и чрез това става едно със Самия наш Създател.

Св. Симеон Солунски