Мобилно меню

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (25 Votes)

Ikoni 04 x 2„Дендритите, висящи на дървото на живота, процъфтяват в добродетели като добри плодове на Духа“

Монашеството се ражда през Късната античност в пустините на Египет, Сирия, Палестина и Мала Азия, в своеобразен диалог с развитието на градското християнство. Както е известно, християнството е градска религия, неговата структура следва административната организация на Римската империя. С края на антихристиянските гонения църковните общини в градовете на империята укрепват, разрастват се и тръгват по един нов път на развитие – с всичките плюсове и минуси на новото състояние. Свободата на вероизповедание постепенно отстъпва място на покровителството от държавата, която с цялата си репресивна мощ застава на страната на религията, спечелила за четири века със своя евангелски радикализъм сърцата на стотици хиляди римски граждани. Това изправя християнските общини пред непознато за тях предизвикателство – да бъдеш християнин вече носи и ползи за земното устройване на живота, виното на апостолската проповед за безрезервно следване на Христа се размесва с водата на присъщия за човека комформизъм. Това се оказва проблем за множество християни и най-вече за онези, които не желаят (или не могат) да живеят християнската си идентичност в условията на имперската Църква. Така краят на гоненията срещу Църквата съвпада с бурния разцвет на монашеството във всички региони на Империята – както на Изток, така и в най-западните й части. В църковния живот се поражда един център, който трябва да напомня на вярващите, че Царството Божие не е от този свят, но всеки е призван да отгледа съкровено неговото семе в сърцето си – тайно и независимо от светските велможи.

Сред разнообразните форми на киновийно монашество и отшелничество, присъщи за ранновизантийския период, се откроява със своя радикализъм аскетизмът на сирийските християни. Именно сред тях се ражда феномена на монасите-стилити или стълпници (στυλίτες) – специфичен отшелнически начин на живот, при който монахът живее на върха на открита или закрита кула, без да слиза на земята, в постоянна молитва независимо от климатичните условия. Стълпничеството получило голямо разпространение между православните и монофизитите на Изток, но не и сред несторианите, както и на Запад. Най-известни сред тях са Симеон Стълпник (V век), Даниил (V век), Симеон Нови и Алипий (VI век). Оформя се цяло течение в монашеството, т.нар. открито монашество (του ανοικτού μέσου), към което спадат освен стълпниците, също и дендритите (живеещите на дърво, δενδρίτες), живеещите без покрив, т.нар. „βοσκοί”. Други крайни форми на аскеза са на „затворниците” (οι έγκλειστοι, κλωβίτες) от т.нар. „затворен тип” монашество (του κλειστού μέσου), като техни най-известни представители са старците Варсануфий и Йоан.

Сред най-необичайните и рядко практикувани форми на аскеза било дендритството. Тези аскети остават и в романските езици със своето гръцко име – дендрити – обитаващи дърветата. Те живеели вътре, в хралупата, или в клоните на дървото, прави или седнали. Подвигът им се сравнява с този на стълпниците, които също живеят на малко пространство върху стълбове или върху колони. Малкото пространство, което те обитавали за различен период от време – обикновено от една до няколко години – развивало у тях добродетелта на мъжественото търпение. Дендритите „служат Богу в дърветата“, тези прекрасни Божии творения. Със своята „блажена самота“ те се превръщат в новите „свидетели на съвестта“ след края на „свидетелите на кръвта“, заслужили вечния живот при гоненията в Римската империя.

Св. Давид СолунскиНо както казахме, създаването на обща монашеска култура в просторните граници на християнската Империя пренася този екзотичен начин на живот и на Запад. Стълпници се появяват дори до стените на столичния град – в лицето на св. Даниил Стълпник, а преп. Давид Солунски (6 век) е сред най-известните отшелници-дендрити не само на Балканите, но и в целия християнски свят. И макар че той прекарва на бадемовото дърво в молитва и пост три години, след което продължава своя подвиг върху стълп, в православната иконография той остава увековечен именно на дърво. И вторият отшелник, преминал през това аскетично изпитание, е именно св. Йоан Рилски, основоположникψξ на монашеството в българските земи.

Начинът на мислене на хората в древността бил твърде различен от съвременния. Цялата аскетична византийска литература свидетелства за желанието във всеки детайл от ежедневието да се вижда поука, символ, знак за божествения промисъл в живота на всеки човек. В този смисъл и подвигът на аскетите-дендрити е богат на християнски символи и метафори. Химнографията на Църквата в тяхна прослава откроява два основни елемента: на дървото на живота, към което те стават причастни със своя подвиг, и на свободата на пълното отдаване в Божиите ръце, присъщо на „птиците небесни“, които не полагат грижи за своята прехрана, но разчитат на Божията милост. Ето как изглежда първият символ: на дървото не като обикновено местожителство, но като образ на Христовия Кръст. „Дендритите, висящи на дървото на живота, процъфтяват в добродетели като добри плодове на Духа“, а пък в службата на св. Давид Солунски, най-известния монах на Балканите, изпитал този начин на подвижничество, четем: „Като лека птица се изкачи на дървото и си направи колиба, мръзнейки през зимата и изгаряйки през лятото. Така получи златните крила на безстрастието и съвършенството, които те издигнаха до небесата“.

riza iessaiДървото безспорно е един от най-разпространените символи в християнската литература, още от ранната Църква. Тертулиан сравнява християните с вечнозелени дървета. Ориген сравнява Христос с дървото на живота. За Дидим Слепеца (4 век) дървото е лозата Христос, чиито клони са праведните мъже, които дават истински плод. Тази образност навлиза в езика на църковните писатели чрез евангелските текстове. Дървото е символ, който и Сам Христос използва многократно в Своите притчи: Аз съм лозата на живота... Смокинята, която не дава плод, изсъхва и става ненужна. Според църковното учение „всичко, което е умряло чрез дървото за познаване на добро и зло, ще оживее отново чрез дървото на Кръста и водата на кръщението, която извира от Кръстното дърво на Христос“ (Псевдо-Амвросий).

Климент Александрийски казва, че дървото на живия Христос расте в рая на Църквата, във водите на обновлението и дава като свой плод учението и евангелския начин на живот.

Всички тези символи и метафори на дървото като символ на падението, смъртта и спасението на човека преминават чрез евангелските и светоотечески текстове в живота на аскетите и по-конкретно на онези от тях, които избират за място на своето свидетелство и подвиг самотата на дървото.

ДъбВъв времето до християнизирането на българския народ Православната църква натрупва сериозен аскетичен опит, представен в монашеското движение в неговите най-различни форми. Различните аскети предпочитали различни форми на аскеза, като всяка една от тях развивала нови добродетели и духовни дарувания у подвижниците. Този безценен многовековен опит присажда в младата българска Църква и нейният пръв отшелник св. Йоан Рилски. Христовата църква в България намира в негово лице подвижник, успял в рамките на своя живот да премине през всички форми на аскеза, които до този момент християнското монашество познава: започва в манастир, където се обучава, после става отшелник, живее в пещера, на открита скала, в хралупата на дърво и накрая получава харизмата на духовното бащинство и събира ученици. 

Още в самото начало на Пространното житие на св. Йоан Рилски виждаме сравняването на св. Йоан с популярния християнски символ на плодоносното дърво: „и даваше плод, наистина стократен, сякаш дърво, засадено при водни извори“. Както и в житията на другите монаси-дендрити, св. Йоан не пристъпва веднага към този тежък подвиг – той започва монашеския си път „в манастир заради обучението“ и едва след това се оттегля в пустинята на планината, където заживява в колиба от клони. След това свети Йоан прекарва 12 години в тясна и тъмна пещера. Житиеписецът св. Евтимий ни съобщава, че едва след това той се отдалечил на „немалко разстояние“ от нея и се заселил в хралупата на един огромен дъб, подобно на дъба на Авраам. Очевидно е желанието на патриарх Евтимий да направи връзка между този необичаен за този регион на християнския свят подвиг и гостоприемството на Авраам, който среща под Дъба Светата Троица. В хралупата на дървото св. Йоан се хранел със сланутък, тоест нахут. Това е, между другото, първото споменаване на отглеждане на нахут по българските земи – нахутът е непретенциозно, но все пак топлолюбиво растение, което се отглежда предимно в южните български земи и Добруджа. В житието прорастването на сланутък около дъба на св. Йоан Рилски е сравнено с чудото на небесната манна. Поведението на пастирите, които тайно от светеца си набират шушулки нахут и необичайната им радост показва (те го разграбват), че тази храна наистина е била нетипична за региона, където се е подвизавал св. Йоан.

След това, точно каквато е логиката на подвижниците-дендрити в другите популярни разкази за тях, около светеца започват да се стичат болни, житията неизменно споменават и „обладани от бесове“. Животът в молитвено търпение и крайна аскеза на тези странни отшелници, живеещи в дървета, им напомнял на Христовите думи, че „този род не излиза освен с молитва и пост“. Житието ни предава молитвата на светеца, с която той освобождава бесноватия. От текста виждаме, че тя няма екзорцистки характер, тоест св. Йоан не запретява директно на бесовете, но призовава Божието всемогъщество и така разкрива дълбокото си, крайно смирение, с което и получава дръзновение пред Бога. Прави впечатление, че преп. Давид Солунски също получава харизмата да гони бесовете, след като пребивавал три години в клоните на едно бадемово дърво.

ΔΑΒΙΔ ΘΕΣΣΑΛΟΝΙΚΗΣПродължителността на живот върху дървото при различните подвижници е различна: при преп. Давид е три години, в житието на св. Йоан Рилски времето не е уточнено. Три е символично число, съответства на молбата на пророк Давид да получи от Бога доброта, познание и благоразумие. Според Сюзан Ашбрук Харви животът в дърво „изглежда е имал характер на временна дисциплина в отшелническата практика, при която се сменят различни места и начини на аскеза“. За разлика от дендритите живеещите на стълб прекарват там много повече години, този начин на аскеза се превръща и в социално служение. Докато животът в дърво обикновено е преход към някаква друга аскеза, което означава, че като условия на живот той е бил много по-труден. Ето как описва живота на преп. Давид неговият житиеписец: „По-нататък авторът описва страданията на Давид в (ἔν) дървото: бил измъчван от студ, от пек, брулен от ветрове, но неговото ангелоподобно лице не се изменяло, а изглеждало като цъфтяща роза. Някои от неговите ученици отишли при дървото и го молели да слезе и да им помогне – за да не би духовният вълк да разграби стадото, докато го няма пастира. Давид обаче бил непоколебим в решението си да остане на дървото: „Няма да сляза от дървото три години, тогава нашият Господ Иисус Христос ще ми покаже, че е приел молитвата ми”. Три години по-късно ангел му се явява и му казва, че Господ е чул молитвата му, и му нарежда да слезе от дървото и да си построи килия, защото го очаква друга мисия (οἰκονομία). Интересно е, че в този момент Давид се обръща към официалната църковна власт за своеобразна санкция на видението ‒ той изпраща учениците си да разкажат случилото се на епископа на Солун Доротей.“

Изследователите на монашеската култура във византийската епоха отбелязват по-голямата отдалеченост, изолираност на аскетите-дендрити от тези, които живеят на стълпове. Около последните възникват цели временни поселения от поклонници, болни, хора от различни племена и страни, които нерядко вдигат шум и смущават аскетичния живот на светеца. Най-известният пример е с преп. Симеон Стълпник, основоположника на стълпничеството. Около неговия стълп винаги имало тълпа, която не винаги била кротка, послушна и благочинна. Сред нея нерядко има полудиви араби, друг път идват по 200, 300, 1000. Те често вдигали шум и продължавали своите племенни караници в подножието на стълпа.

Дендритите обаче веднага напускат мястото на своя подвиг, ако около тях започнат да се събират хора – били те поклонници или ученици. Виждаме това и в житието на св. Йоан: „А доблестният Иван, щом узна ставащото, вдигна се, та си отиде оттам, понеже се боеше, а още повече - ненавиждаше всецяло славата човешка“. Виждаме това ясно изразено в живота на двама братя в Сирия – преп. Маро и преп. Авраам. Първият бил дендрит, а вторият – стилит, стълпник. Йоан Ефески в Живот на източните светци разказва за преп. Маро(н) Дендрит, че живеел в кухо дърво близо до своя брат Авраам, стилит в своя манастир. За разлика от стълпниците св. Маро не общувал с посетители, вратата на неговото дърво била затворена и той живеел в мълчание, докато някой не потърсел лечение. Когато брат му починал, Маро напуснал своето затворничество в дървото и се преместил на мястото на своя брат и тогава започнал да общува повече с хора. Но докато живеел в дървото, Маро не приемал посетители.

MaronКато преп. Маро в Сирия и св. Йоан Рилски напуска дървото на своя подвиг, щом около него започват да се събират хора, и преминава към друга форма на подвижничество – много близка до стълбничеството, а именно на висока и трудно-достъпна скала. Но и тук, изкушаван и физически нараняван от бесовете, аскетът не остава скрит от хората. Именно през този период той привлича вниманието на св. цар Петър, който се опитва да установи контакт с него. Разбира се, високата скала, на която св. Йоан Рилски бил седем години и половина, е предоставяла много по-сурови условия за живот от стълпническата кула, която обикновено е в близост до населено място. Но като философия на аскетичния подвиг и в двата случая става дума за нещо общо: максимално стесняване на свободното пространство за движение и устремяване на цялата енергия нагоре, в силата на молитвата.

Няма как да не направят впечатление общите моменти в житията на двамата най-известни монаси-дендрити на Балканите – преп. Давид Солунски и св. Йоан Рилски, който се подвизава три века по-късно. И двамата започват монашеския си път с „ученичество в манастир“ преди да се устремят към пустинята, тоест да се отдалечат от човешкото общество. И при двамата животът в дъба, респ. в бадемовите клони е период на крайна аскеза, който силно впечатлява околното население и то започва да се стича към тях. Необичайният им подвиг вдъхва у хората желание да живеят в близост до тях и дори да им подражават. В житията им виждаме редица хора, които търсят тяхната помощ – като се почне от ученици (един от учениците на преп. Давид също станал „дендрит” като своя наставник и се установил в хралупата на едно широко дърво) и се стигне до местния епископ и целия клир, както и управниците на града – в житието на Солунския подвижник, и до св. цар Петър и българските боляри в житието на св. Йоан Рилски.

Житиеписците и на двамата преподобни включват разказите за изцелението на бесновати именно докато обитават своите незащитени от природните стихии „домове“ – сиреч дърветата. И накрая, при цялото им желание да останат скрити в пустинята на своето усамотение, те привличат не само болни, страдащи и ученици, но и вниманието на силните на деня. Но докато преп. Давид идва от Изток, от Месопотамия, то св. Йоан е роден тук, в нашите земи. Неговият начин на аскеза безспорно е повлиян от общите аскетични образци на епохата, но е и самобитен – това е свидетелство за общата вътрешна логика на християнската аскеза, независимо в кои части на християнския свят се практикува тя.

Парадоксално най-ярките монашески образци на Балканите стават именно тези двама монаси, подвизаващи се в тези сурови, нетипични за западните части на империята условия – дендритство, стълпничество, обитаване на тясна пещера и висока скала. До 9 век, тоест през целия ранновизантийски период, в днешните гръцки земи култът, почитта към преп. Давид Солунски е съизмерима единствено с тази към св. вмчк Димитър Солунски и св. Ахил, епископ на Лариса. Почитта към него е жива през първата половина на 9 век, което виждаме от житието на св. Григорий Декаполит, който изпраща един от своите монаси да се поклони на гроба на светеца в основания от него манастир край Солун. Този манастир е притегателен поклоннически център в балканските земи на империята чак до 11 век, когато мощите на светеца са пренесени от кръстоносците в Италия. Без духовното присъствие на своя основател неговият манастир запада и изчезва, а мощите му се връщат в Солун едва през 20 век и са положени в църквата/манастир „Св. Теодора“. Обителта на Рилския пустинножител има друга съдба: тя остава като живо духовно средище през вековете, в сърцето на Рилската пустиня, а нейният основател, вече жител на небесния Йерусалим, неизменно остава верен и надежден молитвеник за своя род по плът.

Доклад, изнесен на международната конференция, посветена на 500-годишнината от пренасянето на мощите на св. Йоан Рилски от Търново в основаната от него обител, организирана през 2019 г. в Рилския манастир. Публикуван е в едноименния сборник с докладите от конференцията със заглавие: "Монаси-дендрити на Балканите".


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/dpaf8 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...
Имайте непресторена любов помежду си, пазете Преданието, и Бог на мира да бъде с вас и да ви утвърди в любов.
 
Св. Павел oт Обнора