Един път отидох в килията на преподобния старец Порфирий – по онова време той вече беше загубил светлината на очите си. Повика ме до себе си, с голяма бащинска любов ме хвана за ръката и с много радостно изражение ми каза: „Помни, дъще моя, думите, които ще ти кажа, защото ще се наложи да ги запишеш за полза и на други души“.
Именно тези думи на светия старец, по силата на светото послушание, са причината да се намирам днес тук, като приехме със смирение поканата на Високопреосвещения митрополит на Верия, Науса и Кампания Пантелеймон, за което много му благодаря. Не знам доколко ще успея да докосна вашите търсещи святост сърца. Защото всеки път ме придружава страхът, че няма да съм на висотата на достойната за удивление личност на светия старец Порфирий и на неговото духовно богатство. Нещата, които ще разкажа, ще бъдат съвсем недостатъчни. Неизбежно времето е кратко и словото – бедно. Това ще бъдат капки от непресъхващия и духоносен извор на духовни поучения от христоносния, богоречив, харизматичен и опитен наставник, преподобния наш отец Порфирий, който с много загриженост и любов, с голяма бащинска нежност, бликаща от любящото му сърце, ме ръководи по дългия път на моето духовно съзряване.
Беше една привечер в началото на 70-те години, когато качена на едно магаре тръгнах със смесени чувства по стръмните калдъръми на „планината на непорочните“ (планината Пендели край Атина, където са живели много подвижници, бел. ред.), в търсене на истински образец на святост, който да ми разкрие Божията воля за моя живот или по-скоро да ме увери в призванието, което усещах, към величествения и божествен монашески идеал. Поседнах на една каменна пейка и зачаках. След малко видях, че пред мене се появи един смирен духовник, който се движеше с тяло, но беше воден от духа. Със забързани стъпки влезе в малката църквица, поклони се, излезе, погледна ме и ме извика да го последвам. Имах усещането, че помещението е нещо като склад или обор, защото там, където спряхме да говорим, имаше един дълбок дървен сандък, отворен отгоре. По-късно разбрах, че това беше неговото легло, а тази непретенциозна и скромна стая беше неговата килия.
Стояхме прави, защото имаше само един стол и то в лошо състояние. Трогната от неговото лъчезарно присъствие, изпълнено с добрина, благост и любов, аз се изпълних с благочестиви чувства на мир, радост и спокойствие. Усещах, че о. Порфирий се моли, изпълнен с мир, сериозен, с грижовна любов. Той започна да ми говори, без да е нужно аз да кажа каквото и да било. Със своя христолюбив и свят дух старецът ми откри много неща, а преди това се обърна към мене по име, макар че не му го бях казала.
След нашия разговор, който продължи около половин час, той ме увери, че ще бъде до мене занапред като духовен помощник и съмишленик, благослови ме отечески, а аз се поклоних и си тръгнах, като сърцето ми славословеше Бога за тази безценна възможност да усетя Божието присъствие и подкрепа. Многобройни са затрогващите, човеколюбиви, божествени, неповторими и неизразими с думи моменти, за които си спомням с топла носталгия след тази наша първа среща. Как да опиша неговата бащинска грижа, колко дни се е молил и как е ставал за мене баща и майка, брат, лекар, мое прибежище и утеха, а понякога със своята винаги безрезервна подкрепа и духовна помощ ме е спасявал от сигурно смъртоносно изкушение, от съглашение със злото и тлението, което – по неговите думи – би ми струвало живота. Така че, ако дишам сега и съм жива, то това се дължи на любящото сърце на светия старец Порфирий, който стана мой помощник в Христос, който ми даваше душевен мир и със светлината на пастирския светилник ме просветляваше да вървя по пътя на спасението.
В негово лице човек откриваше една харизматична личност с многобройни добродетели. Мъдър архитект на своите дела, агроном в знанията за грижата за земята, отличен геолог за почвата, опитен техник за уредите, астрофизик за природните явления, духовен лекар и рентгенолог, томограф за човешката душа и лекар за телесните болести, психиатър и психотерапевт на душите, лечител-чудотворец, художник на духа, обичащ музиката и поезията и какво още да кажа?! Макар да нямаше високо образование, той имаше познания във всички научни области. Преподобният старец Порфирий беше призован и предизбран от Бога за равноангелски живот. Показа се като опитен учител в исихасткото ниптично учение и светоотеческо знание. Той вършеше и учеше.
Имаше църковно мислене и догматично съзнание. Изграждаше духовно вярващите в истините на православната ни вяра, като подчертаваше, че истината се намира само в православния догмат и че православният дух е истинният. Казваше, че православната религия не прилича на другите религии, не е като тях. Единствено православието съединява хората, защото е основано на кръвта на разпнатата Христова любов към нас. „Има много светлини – казваше той. – Хиляди светлини, които осветяват света. Но само една е истинската Светлина, защото Христос и Неговите истини са непроменени от самото начало. Иисус Христос е същият вчера и днес, и вовеки“, както подчерта по-рано и митрополитът. Светият старец като златен свещен съсъд на благодатта на подвижничеството и съкровище на божествените дарове беше просветлена и просвещаваща другите личност, която ни направи съпричастни към едно друго измерение на живота – живота във вечността.
Той беше последователен и пламенен читател на Свещеното Писание и на Псалтира, на книгите на нашите светци, на църковните химни и на другите светоотечески текстове. Самият той ни съветваше: „Задълбочавайте се в Писанията. С изучаването на божествените слова можете да станете светци без усилие. Аз не бях грамотен. В пустинята от много малък се поучавах от Евангелието и от Псалтира. Четях житията на светците, запаметявах откъси от Евангелието и ги казвах на висок глас, бягайки из планината и по поляните. Толкова голяма радост и ликуване усещаше душата ми, че не мога да ви ги опиша. Как бодърствах през нощта? В компанията на Писанието и на Псалтира“.
В светия олтар той служеше с дълбоко покаяние, подобно на ангел, сваляйки небето на земята. От утринната служба до вечерната той се молеше усърдно за целия свят. Неговият молитвен принос беше неизмерим. Беше молитвеник за целия свят, вселенски светец, боговдъхновен и харизматичен. Ангелоподобният му живот блестеше навсякъде, а славата на неговата добродетел и святост се разпространяваше в целия свят. Където и да се намираше – на мястото на своето покаяние, Света гора, или на Синай в Египет, в поликлиниката на Атина като ефимерий, в Калисия в Пендели, в Оропос и навсякъде другаде, той беше посещаван от множество народ от всяка възраст и образование, които идваха, за да се насладят на неговата простота, святост, на светлия му лик и богати духовни дарби.
Отецът казваше: „Който обича малко, дава малко. Който обича повече, дава повече, а който обича много, какво равностойно има да даде? Дава себе си!“.
Кой няма да се възхити и удиви на смелостта и благочестивия копнеж, на скритата мъдрост и благоразумие на едно толкова малко дете, пожелало да напусне света, за да се подвизава по примера на свети Йоан Колибар? Да остави по своя воля родители, братя и всички добри и законни неща в живота, и то в детска възраст, за да отдаде на Христос копнежите на младостта си – с любов и божествена ревност? Да, светият старец едва единадесетгодишен заминал за Света гора – Атон. Самият той казваше: „Не се интересувах повече от света. Обичах много Христос“.
Преподобният старец се е потрудил много в своя живот, работейки физически труд още като малко дете. За него всичко – тялото и душата, парите, вещите – се превръщаха в свети възношения, посветени на любимия му Христос, на местата на неговото подвижничество или на дела на благотворителност, където той решеше. Подражаваше на Христос и на светците. Трите монашески добродетели – странничество, девството и доброволната нищета – се допълват и от важната и спасителна добродетел на послушанието. Светият старец вървеше по пътя на светото послушание, „летейки, а не вървейки“, както самият той казваше. Той ни говореше: „Който има послушание, чеда мои, се е съединил с любовта и със смирението. Става подражател на Христос. Послушание обаче не по принуда, но с радост и любов. Послушанието показва любовта към нашия Христос и Христос обича тези, които проявяват послушание. Духовните подвизи за постигане на божествените добродетели изискват участието и съгласието и на тялото“.
Светият старец Порфирий живееше с благословението на труда и избягваше носещото разложение богатство.
Златните му думи „Работи като безсмъртен и живей като смъртноболен“ ни карат да се замислим и насочват мисълта ни към физическия подвиг и духовното бодърстване.
Целият живот на отец Порфирий беше непрестанна, огнено гореща молитва, любов, жертвено себеотдаване. Той беше монах, който смяташе всеки човек за част от Христос и всички хора – за членове един на друг. Даваше радост и получаваше радост. Душевните добродетели допълваха телесните добродетели на светия старец. Като приятел на небесния Жених той носеше божествената одежда. А главата му се украсяваше с венеца на монашеската слава и с живоносното смиреномъдрие, с което пазеше богатите си духовни дарби, божествените просветления и чудотворни дела. Беше предал цялото си същество на Христос и изцяло се беше прилепил към Него. Смиряваше се и така се извисяваше. Пазеше Господ в скритите стаички на сърцето си и следваше подвига на любовта, която ни учи да смятаме себе си за нищо: „Не съм светец, чедо – каза веднъж старецът, – аз съм грешник, абсолютна нула и безполезен, глупости говоря, но хората са добри и вярват на това, което им казвам“.
Отец Порфирий смяташе себе си за най-долнокачествена глина, живееше с блажено смирение. Един път го попитахме кой е пътят, който води до Христос, а блаженият старец ни посочи пътеката на светото смирение: „Това е пътят, по който мина първо Христос, а след това и светците. Той, разбира се, е тесен, труден, стръмен, а портите са тесни и ниски, трябва да се приведеш, за да преминеш, да се приведеш с търпение пред трудностите на живота, да се приведеш с вяра и молитва, когато боледуваш, да се приведеш, търсейки Божията помощ във всичко, което ти се случва, да се приведеш, когато те хулят, обвиняват, клеветят. А какво означава да се приведеш? Означава да се смирим мълчаливо, търпеливо, като благодарим и славим Бога за всичко, като се оставим в Неговите ръце с пълно доверие, казвайки: „Христе, нека бъде, както желае Твоята любов“.
Горделивостта, егоизмът, страстите, грехът измъчват човека и разстройват връзките му с околните, предизвикват у него голямо душевно объркване, затова и живеем във времето на психолозите и психиатрите. Но със светлината на Христос нещата се проясняват и оправят. Ако сме смирени и имаме любов, тогава няма да имаме проблем, защото смирението и любовта са огънят, който изгаря душевните болести и големите грехове. Животът ни е разбушувано море, човекът е пътник през тази буря, а Господ е тихото пристанище“.
Един път влязохме в килията на светия старец, а отвътре излязоха четирима господа. Той ми каза:
- Ела, чедо, че свят ни се зави да говорим за антихриста, цели четири часа... Загубихме толкова ценно време, докато можехме да говорим за Христос. Но всички те бяха учени хора, а аз, необразованият, не можах да променя разговора. Чуй сега, антихристът е несъмнен факт в Откровението на Йоан, също така несъмнено е и съществуването на дявола. Не той обаче трябва да ни занимава, а Христос. Не искам да говоря за негативните неща. Само за Христос искам да говоря - как да се обърнем с всичките сили на душата си към Христос, за да се освободим от многото антихристи у себе си, тоест от нашите страсти и най-вече от горделивостта ни, егоизма и самолюбието. Това трябва да ни интересува. Не се занимавайте с изобретателния дявол. Бъдете безразлични, прогонете страха, отворете ръце и се хвърлете в прегръдките на Бога като малко дете, което търси сигурност и доверие и се хвърля в прегръдката на майка си. Ако сме в светлината, всичко и всички се променят. Ще гледаме на нещата по различен начин. Затова най-важното е да обикнем Христос и да се съединим с Него. Без Христос идват отегчението, стресът, меланхолията, безразличието, несигурността, отчаянието, загубата на надежда, лошите саморазрушителни мисли и объркани помисли, които смущават и пречат на доброто и хармонично действие на нашите душевни сили. За съжаление днес много млади хора са психически объркани и стигат до наркотиците, самоубийствата, тъй като мислят, че животът им е безсмислен. Истинския смисъл обаче го дава само животът на Христос. Само Христос решава всички проблеми. Нито наркотиците, нито „просветлените“ гледачки, нито магьосниците и медиумите, защото Христос е всичко. Който иска, нека Го последва. Колко би се радвал Христос, ако успеем със сърцето си да Му кажем: „Обичам Те, Христе! Давам Ти сърцето си, давам Ти себе си изцяло и завинаги, хвърли ме в пламъците на Своята любов, за да стана едно с Тебе!“.
Светият старец Порфирий изпитваше свята любов, откриваща вселенското единство с Бога, хората и цялото творение. Съществото му обемаше всички. Той беше едно любящо сърце, постоянно възрадвано от Божията любов, беше сърце, което гореше от божествена любов към Христос, към цялото творение, към хората, към птиците, растенията, животните, дори и към бесовете. Начало, център и край на неговото учение беше божествената любов към Христос и към ближния. Живееше, за да обича, и обичаше, за да живее. Самият той ни поучаваше за най-висшата от всички подвижнически и човешки добродетели, за изпълнението на закона, тоест за любовта: „Христос е любов. Не просто, че Той има любов или изпитва любов. Той Самият е любов и ние не бива никога да се съмняваме в това, особено когато минаваме през изкушения, изпитания, болести, скърби.
Без любов спасението на човека е проблемно. Всяка борба и всеки подвиг без любов няма стойност и не води близо до Бога. Нека не търсим първо другите да ни обикнат. Нека обикнем първи. Това е правилното. Да не ни интересува дали ни обичат, но дали ние обичаме Христос и хората, нека ние изпълним своето задължение. В светоотеческите думи „Видял си ближния си – видял си и Бога“ се съдържа цялата истина за нашето спасение“.
Откъс от книгата „Съвременни старци на Православието“, предстоящо издание на Русенска св. митрополия.
