Това, че Пламен пламна с пламък като факла не означава, че аз ще светна като фенер. Рискувам по това време да ги пиша такива и щях да си премълча, ако не беше обявяването на 6 март за национален траур, а и аз принадлежа към тоя народ и значи и аз трябва да изпитвам „преклонение пред подвига“ на Пламен. Няма да обяснявам какво изпитвам, аз също съм част от бунта, аз също протестирам, артикулирам дори позициите си съвсем крайно и това се открива и през гугъл. Не е дори за хвалба. Искам само да кажа: и аз не мога да търпя повече мутри и бандити да ръководят околната ни среда. Но утре ще се осъществи поредното митологизиране на един нещастен човек. Пламен не е герой, нито медиен, нито литературен, нито човешки. Защото не мога да го имам за пример, нито да го дам за пример на децата си. Пример е човек, чиито дела бих искал да повторя. Делото на Пламен не е едно от тях. Отчаянието не е добродетел, както и да го погледнеш.

Така казва народът и това изказване е изпълнено с надежда, колкото и ирационална да изглежда понякога тя в житейските ни ситуации. С такава надежда и понякога прекалени очаквания беше посрещнат изборът на Българския патриарх Неофит. Този избор е факт и вече "сватбата" свърши, започва усилният делник, който е "чреват" (бременен, изпълнен - остар. рус.) с различни проблеми - такива, дето никой патриарх не може да разреши... сам. При това въпросите, които БПЦ трябва да решава, са повече от работните възможности не само на патриарха като председател на синода, но и на целия синод. Защото те са трупани месец след месец, година след година и вече е крайно време да започнат да се решават.

Тропар на преподобни Герасим Йордански, гл. 4

Вярно си последвал Христос от младини и съзнателно си водил равноангелен живот, преподобни Герасиме. Защото ти си просиял в Йорданската област и с усилния си подвиг си покорил дори зверовете. И Христос, Когото ти прослави, те направи славен със сияйните ти чудеса. 

Друг тропар, гл. 4

Подвизавал си се усърдно, Герасиме, край Йордан, с търпение си понасял жегите и всякакви страдания, мъдри; лъвът ти се подчини и ти донесе вода, а ти дивно си възкресил умрелия брат; затова моли се на Христос Бог да спаси душите ни.

През средновековието св. Герасим Йордански е бил много почитан в българските земи. Параклис на негово име е имало в църквата „Св. Богородица” в Ивановския скален манастир, където има изографисани сцени от неговото житие в пустинята. Самият св. Герасим е изобразен на лъв. 

Превод от гръцкия оригинал: И. Ж. Д.

Тази седмица е първата подготвителна за Великия пост – посветена е на митаря и фарисея. С нея Църквата показва какъв е Божият критерий за праведност – твърде различен от човешкия. Праведният фарисей, който демонстрирал добродетелите си, пък било то и само пред Бога, бил отхвърлен и станал нарицателно за лицемерието на човешкия морал. Грешникът митар, който нямал какво добро да покаже нито на хората, нито на Бога, бил приет в Божието царство. Първият познавал добрите си дела и им се любувал, но не познавал себе си. Вторият нямал дела, но познал себе си и ужасен викал към Бога: „Господи, бъди милостив!”.

Толкова е важна тази притча за всеки християнин, че Църквата я илюстрира и педагогически – отменя през тази седмица поста в сряда и петък. Отменя едно правило, осветено от традицията и безспорно полезно за човека, за да покаже, че правилата и правилните неща не са нужни на Господа. Нужни са Му искрени сърца, прости души, пък макар и обременени от грехове. Те са пригодните за Неговото дело, те са меката глина в ръцете Му. Другите нямат нужда от оформяне, те са много напред в добротворството. Наемат и професионални помощници, които подобаващо да поднесат „доброто дело” на вниманието на уважаемия зрител, после да изпратят дискретно съобщение до всички национални медии за поредното добротворство (добре е да бъде отразено в праймтайма на новините и на първите страници на вестниците). И от златен Ролекс ще се лишат на драго сърце, за да блесне името им в лъскавата витрина на обществения имидж...

Такива поуки ни предлага родната действителност през тази първа подготвителна седмица за Великия пост. А пък – който както ги разбере и приеме. Господ е милостив към всички. Все пак си мисля, че по-добре да бъдеш кал в ръцете на Твореца, отколкото диамант в ръцете на PR-машината.

“Скромността краси човека”. Само допреди време бях готов да споря с всеки, че тази поговорка вече е напълно безсмислена, изживяла дните си и никому ненужна. Днес във времената на пи-ар стратегии, медийни кампания, имиждови съветници и специалисти по кризисен мениджмънт тя изглеждаше така архаична, прашасала и забравена. До вчера. До избора на новия Български патриарх Неофит. До деня, в който един почти двуметров човек се появи тихо и почти незабележимо и я изтупа от праха.

Всъщност Русенският митрополит победи всичките си съперници за патриаршеския престол по безспорен начин, като просто загърби всички модерни стратегии и се опря на най-изпитания метод – скромността и въздържаността. И това сработи. Той не се появи в нито един сутрешен блок, не се хвърли да прави изявления, декларации, послания. Не започна да се оправдава за това, да се обяснява за онова. Не даваше интервюта и най-вече не даваше акъл. Митрополит Неофит запази дистанция и съхрани своя мир. Постъпи дълбоко християнски и монашески, като остана далеч от суетата на света. И остави на другите и на делата му да говорят за него. И показа, че е научил най-важния урок от блаженопочиналия патриарх Максим – търпението. И скромността, и търпението украсиха човека с най-високите отличия в Църквата – патриаршеските инсигнии.