Размисли за Църквата, обществото и държавата

През изминалата година бях дълбоко ангажиран с изучаването на Никейския събор, а този интерес постепенно придоби силно екзистенциално измерение. Докато четях за събора, за неговите герои и антигерои, всъщност се опитвах да намеря отговор на един личен и богословски въпрос: какво е Православието и защо днес то се държи така, както се държи? Под „днес“ разбирам, естествено, времето на война.

Като изследовател нося със себе си един сложен дневен ред: аз съм свещеник на Руската православна църква, който живее и работи в Германия, и служа в енория, съставена в голяма степен от украинци.

Докато четях Евсевий и Атанасий, търсех отговори на въпроси, които дълбоко ме вълнуват. Защо православните йерарси толкова често бързат да възприемат гледната точка на държавата? Защо са толкова склонни да си намерят светски владетел и да му се предадат изцяло? Къде е инициативността на Православните църкви, толкова наложителна днес, и тяхната способност да говорят със собствен глас?

Из писмото на свщмчк Дионисий († 264 г.), епископ Александрийски, за времената на гонения и епидемията на т. нар. Киприанова чума. Болестта, поразила Римската империя през 3 век, остава в историята с името на св. Киприан Картагенски, който описва нейните симптоми. От тази заразна болест в Рим умирали ежедневно около пет хиляди души. Св. Дионисий пише, че в Александрия не са останали жители по-възрастни от четиридесет години. В това сурово време Александрийският епископ описва поведението на християните и тяхното отношение към смъртта: не лекомислено и самоуверено, а подражавайки на Христос – като горчивата чаша, която те изпиват от любов към страдащите ближни. 

„... След кратко прекъсване върху нас се стовари тази болест; за тях (езичниците) това беше най-страшното от всички страшни неща, най-жестоката от всички беди и, както казва техният собствен писател, изключително събитие, което никой не можел да очаква. За нас то не беше такова; както и в другите случаи Господ ни изпитваше и каляваше. Болестта не ни заобикаляше, но поразяваше повече езичниците.

Името на св. Никита Ремесиански е завинаги тясно свързано с църковната история по българските земи чрез делото си по християнизирането на бесите. Въпреки, че неговото име е станало нарицателно за разпространението на християнството в нашите земи през 4-5 в. и често се използва от историци и археолози за илюстрация на този процес, в действителност няма нито едно българско научно изследване върху дейността на този равноапостолен Христов съработник. Далеч сме от мисълта, че настоящата статия може да запълни тази празнота, но искрено се надяваме тя да постави някакво начало, като очертае проблематиката за едно бъдещо цялостно изследване.

Липсата на изворови данни за християнството в Родопите до 4 век, както и несигурната датировка на голяма част от археологическия материал (преди всичко точното датиране на големия брой раннохристиянски църкви там), не ни позволяват да съставим ясна картина за религиозния живот в планината през първите три века след Христа. Тази липса се превръща в благоприятна почва за различни спекулативни твърдения, чрез които някои родни учени искат да привлекат обществения интерес върху значимостта на техните открития.

(Седма част на поредицата "За църковния календар без емоции", за предишни части вижте [тук], [тук], [тук], [тук], [тук] и [тук])

Малцина са тези, които си задават въпроса за произхода на Юлиянския календар, който следват в богослужебния си живот някои от Православните църкви. Популярно за него се е наложило определението „светоотечески”, което би трябвало да го противопоставя на други календари – които не са „светоотечески” и следователно не са свети. Всъщност, Църквата е следвала в своя празничен цикъл Юлиянския календар не защото е бил „свят” и „богоустановен”, а защото е бил актуалният светски календар за Римската империя. В същото време християни с неразумна ревност вярват дотолкова в „светоотеческия” му характер, че изпадат в ерес, като слагат календара в основата на Църквата и по него определят нейните граници.

Добре е, преди да даваме изблик на емоциите си, да си зададем въпроса, какво всъщност съдържа и изразява Юлианският календар, каква е семантиката и посвещението на наименованията на месеците, които всекидневно използваме. Когато си отговорим на тези въпроси, ще разберем и абсурдността на определения от рода на „светоотечески” календар.

Открай време над Византийската църква тегне обвинението в „цезаропапизъм“. Западната наука – както римокатолическата, така и конфесионално необвързаната, е категорична в твърдението си, че във Византия Църквата е била безусловно подчинена на василевса, лишена от каквато и да е свобода и сведена просто до част от държавния „апарат“.

И дори теорията, дори законодателството и да са познавали така наречената „симфония“, т. е. някакво теоретично равноправие и независимост на Църквата и на държавата във взаимните им отношения, в действителност тази норма никога не е била съблюдавана и Църквата е била само „официално християнство, което – на мястото на апологети, мъченици и йерарси, достатъчно силни, за да могат да се противопоставят на кесаря – е разполагало единствено с епископи, застанали в повече или по-малко нисък поклон пред неговите нозе“.[1]