Записът е излъчен на 19 април 2009 г. в неделното предаване „Пътищата на вярата“ на Френската национална телевизия – „Франс 2“
Христос Воскресе! В тази пасхална утрин Православната църква празнува – скромно, но тържествуващо – победата на Живота над смъртта. Искам да се спра по-специално на един аспект от тази победа – фундаментален и все пак понякога забравян на Запад: темата за слизането на Христос в ада.
Помня, бях в Константинопол, работих с патр. Атинагор върху една книга с диалози. Беше лято, беше горещина и след обяда той ми предложи кратка почивка. Не ми се почиваше, вместо това се заизкачвах из Фенер, стигнах до една стара църква, „Христос Спасител“ в Хора, по-късно превърната в джамия, а днес – музей. Там, в нещо като параклис близо до централния кораб видях един изумителен стенопис, който просто ме плени! Гледах го часове наред. Той изобразяваше слизането на Христос в ада. Представете си Христос, облечен в ослепителна светлина, Христос в силата на Светлината, Който се спуска в бездната и строшава под нозете Си портите адови (виждаме строшените порти, разпръснати на парчета, отдолу разпознаваме мрачния силует на разделителя), и улавяйки буквално за китките Адам и Ева, ги измъква от гроба, т. е. вас, мене, цялото човечество. Струва ми се, че в това е същината на християнското послание. Особено за нас, днешните хора, когато се чувстваме сякаш обкръжени от нищото, от насилието, от нихилизма. Питам се дали не е това историческото промислително място, от което се разнася благата вест, че Христос слиза в ада, за да победи ада, смъртта и всички форми на ада и смъртта – винаги, сега, днес, защото случилото се тогава се е превърнало в постоянна реалност.
Смърт, ад – какво означава? Струва ми се, не значи просто, че един ден ще умрем в биологичен смисъл, става дума и за това, което бих нарекъл духовна смърт. Всички сме преживявали мигове с чувството, че нищо няма смисъл, че всичко е раздяла, абсурд, ужас. Не просто състояния на смърт, а състояния на ад. Чувство за безизходица.
Смърт, ад – това всъщност казва Библията. Библията не говори като древните гърци, като Платон, за безсмъртието на душата, която ще бъде освободена от тялото, с известен ентусиазъм. Тя говори по-скоро за фантомно състояние на душите в това, което се нарича „шеол“, а в стария гръцки превод на Библията, Септуагинта, е преведено „адис“, от гръцки корен – място, в което не се вижда. Както говори един разказ за отците-пустинници, един човек, който се намирал в ада, се обърнал към един монах и му казал: „Моли се за нас, защото там, където сме, ние не виждаме лицата, не виждаме лицето на другия“. Такива състояния спохождат всички ни: да не можем да видим другия, да бъдем видени от него; това са състояния на безнадеждност. В този смисъл смъртта и адът са съвсем ежедневни явления.
Според св. отци има един вид затворена връзка между греха и смъртта. Бог не е създал смъртта, Бог не е желал злото, това е нещо абсолютно фундаментално, което трябва твърдо да отстояваме, да изясняваме дори спрямо възгледите на съвременната наука. Човекът се съмнява, отделя се, отвръща се от Бога. Ако Слънцето е Бог и човекът се отвърне от него, той образува сянка. И в тази сянка има трагични сили – опустошителните сили на нощта, на хаоса. Да споменем предговора на Евангелие според св. Йоан Богослов – той не се отдава на богословстване за прародителския грях, а говори за светлината, която огрява всеки, дошъл на света: „И светлината в мрака свети, и мракът я не обзе“. Но можем да преведем и така: „и мракът не може да я задуши“.
Често се питаме: „А защо Бог не оправи всичко?“. Мисля, че е просто – защото Живият Бог не е някакъв диктатор, Който да оправи нещата отвън. Живият Бог е Творец на свобода, Той може да действа само като поток от светлина, като поток от любов, доброта и красота към сърцата, които доброволно се обръщат към Него. Когато се отвърнем от Него, Той е сякаш изключен от Своето творение.
Но Бог не се е оставил да бъде отхвърлен от творението. В хода на историята на еврейския народ Той бавно е подготвял някого, който един ден ще може да му каже „Да“, когато „похлопа на вратата му“. Става дума за Божията майка, за Въплъщението. Както казва големият византийски мистик Николай Кавàсила, Бог се държи като истински любящ. Истински любещият не се налага над онази, която обича, не я насилва да изпие на един дъх всичката му любов, но я обсипва дискретно с дарове. Така Бог е сътворил красотата на света, слънцето, луната, звездите, цялата прелест на природата в стремежа Си да очарова човека. И когато човекът се отвръща от Него, Бог му дава върховното свидетелството за Своята любов, „безумна любов“, казва Кавàсила: готовността да страда и умре за човека. Затова, казва той, Бог измисля Въплъщението. И тъй като Самият Бог не може да страда, една божествена личност идва в нашето човечество, понася нашата човешка същност.
Между хората Иисус е изцяло Живият, напълно Живият, Той носи живот без сянка от смъртта, без онази тайнствена връзка между греха и смъртта. Грехът познава единствено превратностите, страха или, както казваме, страстите… И Христос живее с нашите страсти, тъй като живее с цялото човечество, поема в Себе си цялото човечество, без да се отделя от никого от нас, нито във времето, нито в пространството. Преживява заедно с нас превратностите на сянката, на нищото, на страха, затова всъщност целият Му живот е едно своеобразно слизане в ада.
И в същото време Той е Този, Който пред гроба на Лазар изрича, в онзи изумителен разговор с Марта, сестрата на Лазар, първото голямо месианско потвърждение в евангелието. „Ти си Син Божий, Който трябва да дойде на света“ – казва тя. Той идва, Лазар е мъртъв и Марта казва: „Господи, ако беше тук, брат ми нямаше да умре…“. Иисус ѝ казва: „Той ще възкръсне“. Тя отговаря: „Да, зная, че ще възкръсне в последния ден“. Това е еврейската гледна точка. Гръцката е за безсмъртието на душата, а според еврейската ще възкръснем в последния ден, Бог помни всички хора и ще ги възкреси. Но Иисус казва: „Аз съм възкресението и животът“ – тук, сега, „който вярва в Мене, няма да умре вовеки… и да умре, ще оживее“. И пред Лазар – това е най-краткият стих в Евангелието – Иисус плаче. Плаче заради това, което сме направили с красотата на света, на сътворението, на живота. Този мъртвец от четири дена вече е напълно мъртъв за евреите, според които на четвъртия ден душата напуска тялото. И тогава, тези мощни слова: „Лазаре, излез вън!“. Когато Лазар излиза, носят вестта за Възкресението, което започва в Христос. Това е спецификата на християнството – вяра не просто в безсмъртието на душата, нито във възкресението в последния ден, а във Възкресението, което ни е дадено отсега.
Слизането в ада, това е преживяването от Бога по човешки, с кървава пот, на всичката агония на човечеството – Голгота, Кръста и онзи покъртителен момент, когато Иисус извиква „Боже Мой, Боже Мой, защо си Ме оставил?!“. Тук усещаме цялата тайнственост на слизането в ада, защото какво е адът – адът е мястото, измислено от човека, за да няма Бог. Това е светът, откъдето Бог е изгонен, изоставен от човека и където човекът се чувства изоставен от Бога. Защото той е образ Божи, независимо дали го иска или не, и остава свързан със своя Творец.
И тогава, от солидарност с нас, от тази солидарност от любов, Въплътилият се Бог Слово може да изрече: „Боже Мой, Боже Мой, защо си Ме оставил?!“. И в този миг всичко се обръща, защото не може да има разделение между Бог и Бог, между Отец и Въплътилия се Син, и цялата тази бездна от омраза, бунт, подигравка, съмнение и ужас се изпарява като капка омраза в безкрайността от любов на Отца и Сина. Ако се замислим, невероятен е текстът на Глава 27 от Евангелие според св. Матей: „Храмовата завеса се раздра… и много мъртви праведници възкръснаха, … влязоха в града и мнозина ги видяха“.
Слизането в ада означава възкресението на мъртвите… В литургичното последование Слизането в ада е по-специално отбелязано на Велика събота. Бих казал обаче, че Велика събота само разгръща този ключов момент. Има невероятни строфи, плачът на ада, защото Този, Който е Самият Живот, се оставя да бъде свързан с връзките на ада. Както се казва в Деянията на апостолите, Бог Го спуска в ада, но адът не може да Го задържи. Бог Го освобождава, защото тези връзки са сякаш разтопени от пламъка на Божията любов, на Духа, с Който е изпълнен Христос в ада.
И в този миг идва Възкресението. Нещо невероятно – иконата, изобразяваща слизането на Христос в ада, този невидим Христос, трансцендентен, спуснал се доброволно в най-непроницаемата тъмнина, в мястото на най-голяма раздяла, тази икона е наречена не „Слизане в ада“, а „Възкресение“. Какво трябва да означава това за нас? Както вече казах, слизането в ада е една постоянна реалност. Най-важното е, че оттогава Бог не е отсъстващ от никое място. Дори когато човекът иска да Го изключи, Бог присъства. Той е тук, разпънат върху цялото зло на света, това е единственият отговор на тайната на злото… И в същото време Той ни възкресява, дарява ни силата на Своето възкресение. Тази мощна ръка, протегната, за да улови, дори не за ръката (ръката или я подаваме, или не), а за китката. Протегната към китката на Адам, към китката на Ева, това е невероятната среща на двамата Адама – първия и Последния. Тази ръка е там, в сянката, в най-плътната сянка.
Трябва добре да разберем, че християнският Бог – Този, за Когото свидетелстваме, – не е някакъв вид небесна сила, която ще ни смаже. Както казва св. ап. Павел в Послание до филипяни, Той понизи Себе си, смири Себе си до кръстна смърт“. Този Бог, който се разтваря, за да ни приеме в Себе си, за да ни подари простора на живота и свободата, това е тайната на слизането в ада. Сега трябва да чувстваме нашия Бог все по-ниско, все по-надъблоко. Защото какво е адът в крайна сметка? Попитайте за това някой интелигентен психоаналитик. Той ще ви каже: „А какво има във вътрешността на човека? Има омраза. Има самоубийство, убийство, лъжа, всичко това, утаено в дъното на душите ни – това е адът“. Той е отвътре и се проявява, проявява се в световен мащаб, в историята, в ужасите, в изтезанията, убийствата, несправедливостта. Ние ги виждаме, но коренът е там, в този вътрешен ад. И затова Христос не спира да слиза във вътрешния ад. И когато носим съзнанието за тези ситуации на омраза, на убийства, самоубийства, пълно съмнение и липса на надежда, тогава се изкушаваме някак си да се хлъзнем в бездната на нищото. Ако, подхлъзвайки се, вместо в нищото, паднем в нозете на Христос, … тогава Неговата мощна ръка ни улавя и ни извежда от ада. Познаваме тези ситуации, които бих нарекъл кръщелни, защото преди всичко това е тайнството на Кръщението чрез смъртта и Възкресението. Какво е Кръщението? Слизане в ада заедно с Христос и издигане от мрачните води на ада в светлите и възраждащи води на живота. Всички ние преживяваме моменти, когато всичко е блокирано. Или всичко изглежда загубено, без изход. И ако точно в този миг паднем в краката на Христос, присъстващ в ада, Той ни откъсва и ни дава нов живот, … тогава благодатта на Кръщението, благодатта на обновлението, благодатта на обновеното съществуване в Светия Дух ни е дадена отново. Слизането в ада е може би това, което отговаря най-дълбоко на историческата ситуация, в която се намираме.
Може би ще кажете: „Но нали все така умираме?“. Разбира се, все така умираме. Но нека кажа няколко думи за мъчениците в първите векове на християнството, както свидетелстват най-старите запазени текстове (не допълвани, украсявани, подреждани впоследствие), тези текстове са били по-скоро записки, протоколи. Мъчениците са били обикновени хора, не някакви велики аскети с особени заслуги, а са били верни, верни пред съда. И когато са ги отвеждали и предавали на мъчения, вместо да се гърчат стоически, да се бунтуват, те просто са се оставяли на вярата, на доверието в разпнатия Христос. (Когато гледаме Колизеума в Рим, този огромен впиващ се конус, като че ли наистина виждаме вътрешните кръгове на ада). И когато са били в този ад и са се оставяли да се понесат към разпнатия Христос, те са били изпълнени със силата на Възкресението, с неочаквана радост и мир. И мисля, че всички в даден момент сме или ще бъдем призвани да преживеем подобни ситуации – мига на нашата агония. И в този момент, ако го преживеем, може би в най-голямото страдание, в най-тежкия ад, знаейки, че Христос е там, трябва да се молим радостта от Възкресението да ни бъде дадена. Какво правят нашите монаси? Те опитват живи да се гмурнат в смъртта, да проникнат в ада, за да намерят там възкръсналия Христос, Който да ги възкреси. И уверяват, че можем живи, сега, тук, на земята, да носим съзнанието за нашето възкресение. Разбира се, монасите са малобройни, а Дарът е за всички ни. В празниците, в жестовете на състрадание, на нежност, на красота, на общение, ние чувстваме, че всичко ни е дадено, че адът няма последната дума, че Христос е тук, навсякъде, че ни улавя и ни извежда към светлината на Царството.
Знаете, когато вървим рано сутрин или привечер по планински склон, едната страна на планината е цялата огряна от слънце, а другата е в сянка. Това може да бъде образно казано за нашия християнски живот. Ние сме между света на ужаса, разделението, смъртта и ада съвсем конкретно – често се уверяваме в това – и от друга страна, в радостта, в пълнотата на Царството, в пълнотата на Пасхата. И цялото ни усилие, целият ни духовен живот, цялата ни битка в културата, в обществения живот, в цивилизацията, се състои в това да обръщаме нещата от сянката към светлината, към Христос, Който е тук, разпнат и възкръснал, заедно с нас, защото никога не бива да забравяме великите Му думи: „Аз съм възкресението и животът“ и отсега можем да влезем във възкресението и в живота. Това е самият смисъл на нашето християнско съществуване. И на този прекрасен възглас: „Христос воскресе!“.
Превод: Юлия Талева
* Покойният вече проф. Оливие-Морис Клеман е роден през 1921 г. в Южна Франция. В младините си е убеден атеист, но не спира духовните си търсения. Когато възмъжава, той е повлиян от някои православни богослови във Франция като Николай Бердяев и Владимир Лоски, в резултат от което преминава в православната вяра. По-късно става преподавател и професор в Православния богословски институт „Св. Сергий“ в Париж. Почина на 15 януари 2009 г. Поместеното интервю е записано малко преди смъртта му (бел. прев.).
