Повечето от иконите на св. Мария Египетска я изобразяват молеща се. Тя е изнемощяла, с изключително сухо тяло, изобщо не е възможно в нея да бъде позната предишната красавица. Ръцете ѝ са вдигнати нагоре, тя е устремена към Христос. Той слуша нейната молитва. Благославящата Му десница се вижда в горния ъгъл, където е устремен погледът на светицата. Има обаче и други икони, където Зосима причастява Мария. Надвратна фреска с подобен сюжет видях в атонския манастир „Дохиар“.
Това е много важен сюжет от житието. Вероятно – най-важният. Светът разбира за предишната грешница, която е възлязла на високата планина на светостта именно благодарение на монаха Зосима. Той пък е доведен в пустинята при Мария с двояка цел. От една страна, трябвало е да бъде излекувана неговата душа, в която вече се бил зародил гордият помисъл: надминах, казвал си той, останалите подвижници и няма подобни на мене. От друга страна, като свещеник, той може да вземе със себе си св. Тайни и да причасти Мария. Което впоследствие и прави.
Когато Зосима вижда Мария за пръв път, тя вече е в благодатно състояние. Пред очите на Зосима тя се издига на лакът разстояние от земята, когато принася пред Бога тиха молитва за живеещите в света. Тя знае името му отпреди, тъй като го зове по име. Тя цитира Св. Писание, макар да не се е учила да чете и пише. Под стъпките ѝ р. Йордан е твърда и преподобната ходи по водата, след като извършва над нея кръстното знамение. И въпреки всичко на нея, вече хранената от Бога, ѝ е необходимо да приеме Причастие.
Тя вече е била мъртва за греха и жива за правдата. Св. Макарий Велики казва, че по отношение на греха душата трябва да бъде заклана подобно на ветхозаветните жертви. Там агнето е умивано, разсичано от свещеника на части и поръсвано със сол. И едва след това принасяно във всесъжение. „Така и нашата душа, – казва св. Макарий – когато пристъпва към истинния Архиерей – Христос, трябва да бъде заколена от Него и да умре за своите помисли и за лошия живот, който е живяла, т. е. за греха; и както жертвата оставя живота, така трябва и тя да изостави лукавството на страстите“. Всичко това се е случило с Мария. При все това обаче тя се е нуждаела от Небесния хляб. Колко непреходна е нуждата на живеещия на земята човек от Причастието?
Дори някой да може да ходи по вода, дори да знае наизуст Писанието и дори да възкресява мъртви, каже ли, че не му е необходимо Причастието, в него няма истина! А какво да каже духовно сакатият човек, който е покрит с грехове като с гнойни струпеи? Какво ще каже той, в чийто духовен слух Бог е гърмял през целия му живот, казвайки: „Вземете, яжте Моето тяло“, „пийте всички Моята кръв“! А той не е чул повелението, пренебрегнал е подаръка, отхвърлил е призванието?
Несъмнено е, че, ако бе живяла близо до населено място и църква, Мария би се причастявала често. Дългогодишният ѝ греховен навик обаче е изисквал максимално отдалечаване от всякакви съблазни. Мария е трябвало да бяга от хората, да бяга надалеч, без да се обръща назад. В действителност тя е бягала от себе си. Заради Господа Христос и заради безсмъртната си душа тя е бягала от всичко, което е могло да пробуди в нея дивия звяр на похотта. И само заради това не се е причастявала често. Тя обаче не е искала и да тръгне от този свят към престола на Спасителя без св. Тайни. До този момент се била причастявала само веднъж – в началото на своето напускане на света.
Между Мария и Христос с Неговите пречисти Тайни се установяват удивителни отношения. Първото си Причастие тя получава в Йерусалим, в храма на Възкресението – получава го отнапред, като залог, тъй като тогава са били налице само едните грехове и нищо добро. Нямало е пост, нямало е молитви, нямало е и една благочестива мисъл. Бог сваля пелената от нейните очи и тя вижда живота си, който прилича на изпояден от червеи зловонен труп, и в гърдите ѝ закипява изворът на сълзите. От този момент обилните сълзи текат неспирно от очите на Мария. И тези сълзи са вече достатъчни за нейното първо причастяване.
Ослепяла от плач, разрошена, с мокро лице, дословно като безумна, тя приема Причастието. И никой не я спира, никой не я пита – чела ли е молитви, постила ли е, била ли е на изповед? Светият Дух, Който е започнал да извършва в нейната душа спасителното действие, дава на всички да почувстват, че тази жена трябва да се причасти.
Четиридесет и седем години пустинен живот и два пъти приела Тялото и Кръвта Христови: веднъж в началото на пустинните си подвизи и втори път – преди смъртта. Да не би било Причастието, не би имала сили да понесе своя почти половинвековен пустинен подвиг. Да не би било Причастието – Зосима не би отишъл при нея, не бихме разбрали за нея и ние.
На нас не ни е необходимо да грешим в света така, както тя е грешила. Не ни е необходимо това, защото не бихме могли да се покаем като нея. Нужно ни е обаче да приемаме св. Тайни, без които, както виждаме, и самите светци не са свети докрай.
Превод: Борис Маринов
Източник: Единное отечество
