Както повечето йордански градове Салт е разположен на високо и във височина. Подобно на Аман 900-те метра надморско равнище ви карат да се чувствате като в планински град, но тук всичко е много компактно и събрано само на три обозрими хълма. Обкичени с каменни къщи, те приличат на византийска релефна цветна мозайка, по която можете да се движите до безкрай, без да ви омръзне.
Още като наближите града, ще усетите, че той е врата във времето, а после, когато тръгнете по стръмните улици, ще разберете, че самият град е изтъкан от врати, белязани от времето.Къщите дават облика на града, а вратите – облика на къщите.Според една легенда името на Салт идва от Ал Салати, едно от прозвищата на Александър Велики, а самото населено място е било смятано за една от най-важните стратегически точки между Йорданската долина и Източната пустииня /Ал бадия/. Римляни, византийци и мамелюци са допринесли за разрастването на Салт, който е бил разрушаван неколкократно. Днешният му вид се оформя едва в края на 19 и началото на 20 в. в края на Отоманския период.
Докато се изкачваме по нескончаема поредица от каменни стълби си мисля, че ако някой се наеме да изброи всички стъпала в този малък град, би могъл да влезе в Книгата на рекордите на Гинес, но междувременно неминуемо броят им ще се е увеличил.
В Салт биха се чувствали еднакво уютно и приятно историци, архитекти и художници. За всички тях в Салт има безкраен материал за наблюдение и работа. Но и всеки един обикновен посетител остава омаян от красотата и хармонията на пресечните линии на покривите, стените и оградите на домовете, джамиите и църквите, от топлината на охрата, червеното и кафявото, излъчвана от всеки камък тук.
От единият край на града е Турското гробище. В пещера, близо до него са намерени костите от труповете на 300 турски войници, за чиято кончина от времето на Първата световна война и края на Османската империя историята мълчи. Костницата, гробището и джамията се смятат за турска територия и всяка година тук се прави панахида в присъствието на чуждестранни дипломати в знак на помирение между някогашните врагове
Нови или стари, здрави или разбити, вратите на Салт са отворени и канят посетителя да надникне зад тях. Там са хората. Различни и многообразни като всички хора по света.
Аз имах късмет да срещна най-добрите и най-човечните. Забелязах Нура и Ахмед да излизат от хлебарницата. Бяха брат и сестра между 10 и 12. Поисках тайно да открадна образите им и приготвих фотоапарата. Когато разбраха, че ги снимам и двамата се спряха, после се засмяха. Признах си за кражбата и си поисках още. Позираха като деца - естествено и с чувство за важност на мисията. После се сетиха, че трябва да отнесат хляба у дома.
Стоях срещу тях като дете и не исках да си тръгна.
Тя ме загледа в очите запита искам ли нещо. Зададе въпроса си така непосредствено и просто, сигурно защото беше още дете. Почувствах се неловко. Бяхме изкачили стъпалата и спрели току пред врата на църквата „Свети Георги”. Тогава тя бръкна и извади питка арабски хляб, който още димеше. Сложи отгоре кюфте от бакла /известните фалафил/ и рече на брат си:
- Дай му.
Тогава разбрах, че беше пораснала. Знаеше правилата. Помолих пак за снимка. После объркано и почти наивно запитах:
– Християни ли сте?
– Не, мюсюлмани - отвърна тя. След това изведнъж се сети, че ще искаме да влезем в църквата и каза:
– Чакайте, сега ще го извикам да отвори.
– Не, мюсюлмани - отвърна тя. След това изведнъж се сети, че ще искаме да влезем в църквата и каза:
– Чакайте, сега ще го извикам да отвори.
След минута доведе служителя на храма. Той мълчаливо напъха ключа на мястото му и го превъртя, а те двамата тръгнаха нагоре по улицата. Не се обърнаха да ми махнат. Мисията им беше приключила. А и вече ме бяха нахранили.
Малко по-късно, когато се опитвах да снимам един тунел към вътрешен двор, забелязах във визьора на фотоапарата човек, който ми махаше от самия двор. Готвех се да продължа по улицата, но мъжът излезе до сами мен, поздрави на английски и ме покани да вляза. Обаче щом разбра, че ще се разбираме на арабски, аз разбрах, че няма да мога да си тръгна, без да уважа поканата му.
Очите на Н. бяха сини, много сини. Сигурно не знаеше, че прадядо му е някъде от Бургундия и че кръстоносните походи са основен фактор за проявата на нетипични рецесивни белези у арабите. Но пък нямат нищо общо с арабското гостоприемство... Н. имаше и двете – сини очи и арабско гостоприемство. Първо ми показа двора на къщата си.
- Харесва ли ти? – запита.
- Спокойно е и зелено – отвърнах, оглеждайки гънките на малкото пространство. А той посочи с пръст всяка къща в съседство - мюсюлмани, християни, мюсюлмани, християни...мозайка.
- Живеем в мир и разбирателство. Понякога в неделя удряме камбаната на църквата отсреща.
После ме качи по стълбите и ме въведе в дома си. Изглежда живееше сам. В полумрака навсякъде по масата и по лавиците видях натрупани книги. Много книги. Запита ме за България. Как живеем и скъпо ли е у нас. Казах му истината. Каза:
- Като навсякъде...криза.
Благодарих му и тръгнах нататък. Присъединих се към групата ми, за която нищо не казах до тук. Откривахме Салт стъпало след стъпало, къща след къща, врата след врата. Докато излязохме на равното на площада. Току пред фурната, която още щом ни видя, разбра, че сме гладни. Каза на хлебаря си да ни даде от хляба си. И той ни даде. Не поиска пари. Прелъстани от уханието на насъщния, не се стърпяхме и си купихме.
Тогава от някаква врата изникна едно дете на същата невинна възраст. Изтича към мен, протегна ръка и невъзмутимо каза: - Give me money!
Подадох му хляб! Взе го и избяга. След 5 минути пак дойде и пак поиска пари. Пак му дадох хляб. Отказа да го вземе. Завъртя се и край останалите.
Помислих си, че когато си научен да даваш хляб на другите, няма как да искаш пари от тях, а когато си научен да искаш пари, и хлябът ти се вижда недостатъчен.
Хм, не успях да ви разкажа за цитаделата от 19-и век и за тази на аюбитите, нито за римските останки и археологическия музей. Нито за старата къща на Абу Джабер и за още толкова много други неща...че Салт е първата столица на Йордания и че тук е най-старият музей на страната. Дори за вратите на Салт не успях да разкажа... Но пък разказах за срещите ми с хората. И те като че ли имат най-голямо значение от всичко останало. Не знам, преценете сами.
