Животът и молитвата са съвършено неразделни. Животът без молитва е празен - в него липсва най-важното му измерение; това е живот повърхностен, без дълбочина, живот в двуизмерно пространство и време; живот, който се задоволява само с видимото, с ближния, но като ближен само във физически план, без да открива цялата безкрайност и вечност на неговата съдба.
Посредством самия живот молитвата разкрива и утвърждава изключителния
факт, че всичко е белязано с мярата на вечността и всяко нещо има измерение в
безкрайността. Светът, в който живеем, не е безбожен свят: ние самите го профанираме,
но по своята същност той е творение на Божиите ръце и е обичан от Бога. Цената
на този свят в Божиите очи - е животът и смъртта на Неговия Единороден Син; и
молитвата свидетелства, че ние знаем тази цена, знаем, че всеки човек и всяко
нещо около нас са святи в очите на Бога: те са обичани от Него, те стават скъпи
и за нас. Да не се молим - това значи да оставяме Бога извън пределите на всичко
съществуващо, и не само Него, а и всичко, което Той означава за създадения от
Него свят, в който живеем.
Често
ни се струва, че е трудно да съчетаем живота и молитвата. Това е
заблуждение, съвършено заблуждение. То произлиза от лъжливата ни
представа и за живота, и за молитвата. Ние си въобразяваме, че животът
се състои в житейската ни суета, а молитвата - да се уединим някъде и
да забравим всичко: и ближния, и нашето човешко положение. Това не е
вярно. То е клевета спрямо живота и клевета спрямо молитвата.
За
да се научим на молитва, трябва преди всичко да се почувстваме единни с
цялостната реалност на човека, на човешката съдба и на съдбините на
целия свят - да ги приемем изцяло върху себе си. В това е същността на
делото, извършено от Бога и от Въплъщението. Тук е цялата пълнота на
това, което наричаме застъпничество. Обикновено възприемаме молитвеното
застъпничество като едно вежливо напомняне на Бога за онова, което Той
е забравил да направи. В действителност обаче то се изразява в една
крачка, която ще ни постави в самия център на трагичната ситуация,
крачка подобна на крачката на Христос, Който е станал човек веднъж
завинаги. Ние трябва да направим тази крачка, която ще ни постави в
центъра на положение, от което вече няма да можем да излезем.
Християнската солидарност, Христовата солидарност е насочена
едновременно към два противоположни полюса: въплътилият се Христос,
истински човек и истински Бог, е изцяло солидарен с човека, когато
човек в греха си се обръща към Бога; и изцяло солидарен с Бога, когато
Той се обръща към човека. Тази двойна солидарност в известен смисъл ни
прави чужди и на двата полюса и в същото време единни и с двата полюса.
На тази основа е поставен християнинът.
Може
би ще запитате: „Как да стане това?” Молитвата се ражда от два извора:
или от нашето възторжено удивление пред Бога и Божиите дела, от близкия
и обкръжаващия ни свят, независимо от неговите сенки; или от чувството
за трагичност - нашето и особено чуждото. Бердяев казва: „Когато съм
гладен, това е физическо явление; ако е гладен съседът ми, това вече е
нравствено явление.” Този трагизъм застава пред нас всеки миг: моят
съсед е винаги гладен; той невинаги изпитва глад за хляб, понякога това
е глад за човешки жест, за ласкав поглед. Именно оттук започва
молитвата - от тази отзивчивост към удивителното и към трагичното.
Докато има отзивчивост, всичко е лесно: в състояние на възторг е лесно
да се молиш, лесно се молим и когато сме пронизани от чувство на
трагизъм.
А
през останалото време? И в останалото време молитвата и животът трябва
да бъдат едно цяло. Няма време да говоря надълго за това, но бих искал
да кажа следното: станете сутрин, застанете пред Бога и кажете:
„Господи, благослови ме и благослови този начеващ ден”, а после се
отнесете към този ден като към дар Божи и възприемайте себе си като
Божи посланик в онова неизвестно, което представлява сам по себе си
започващият ден. Това е твърде трудно: защото нищо от онова, което се
случва, не е чуждо на Божията воля; всичко без изключение са
обстоятелства, в които Господ е пожелал да ви постави, за да бъдете вие
Неговото присъствие, Неговата любов, Неговото състрадание, Неговия
творчески разум, Неговото мъжество... И всеки път, когато се сблъсквате
с една или друга ситуация, вие сте този, когото Бог е поставил тук да
принесе християнско служение, да бъде частица от Тялото Христово и от
делото Божие. Ако постъпвате така, лесно ще забележите, че всеки миг ви
се налага да се обръщате към Бога и да казвате: „Господи, просвети ума
ми, укрепи и на-правлявай волята ми, дай ми пламенно сърце, помогни
ми!” В други мигове пък ще кажете: „Господи, благодаря Ти!” И ако сте
разумни и умеете да благодарите, ще пренебрегнете тщеславието или
гордостта, изразяващи се във въобразяването, че сме извършили нещо
свръх силите и възможностите си, нещо кой знае какво. А всъщност всичко
е свършил Бог. Бог ни е дарил изключителната възможност да го свършим.
И когато вечерта отново застанете пред Бога и бързо прехвърлите в
паметта си изминалия ден, ще успеете да възхвалите Бога, да Го
прославите, да Му благодарите, да плачете за другите и за себе си. Ако
започнете да съединявате живота си с молитвата по този начин, между тях
никога няма да има разрив, животът ще стане пламенен, разпалващ всеки
миг нов огън, който ще се разгаря все повече и все по-ярко, докато
постепенно ви преобрази в онази горяща и неизгаряща къпина, за която
говори Писанието.
Превод В. Дякова
Източник: "Църковен вестник", бр. 02/2003