По плодовете ще ги познаете

Служението на духовния отец (авва) води началото си от апостолския век, защото още св. ап. Павел говори, че вярващите имат много наставници във вярата (1Кор. 4:15). Това служение ни най-малко не противоречи на личната връзка на вярващите със Спасителя, но както в обикновения живот майката не само ражда детето си, но и го отглежда, така и духовният отец не само ни ражда в Христа (1 Кор. 4: 16), но и ни съпътства в духовното израстване и спомага за изграждането ни като личности.

Но поради редица причини, най-важната от които е секуларизацията на обществото, днес се наблюдава прекъсване на традицията на старчеството, намаляване на носителите на тази благодаттна дарба, от една страна, и охладняване на хората и занижаване на изискванията им към техните духовни наставници, от друга. Това поражда опасност от неразбиране на духовното старчество, което ни дава основание да спрем вниманието си върху този проблем.

Гуруизъм, или духовният старец - тип “гуру”

Наскоро една позната християнка, която бе послушница в манастир, изпадна в сериозна криза и се нуждаеше от спешна психиатрична помощ, тъй като духовният й старец категорично бе забранил да приема поддържащите лекарства, които стабилизираха психическото й равновесие. Мотивите на този духовник за подобна забрана бяха, че ако вярата й е силна, то Христос ще я изцери и следователно не й е нужна никаква терапия. Накак встрани останал важният въпрос - а има ли такива силна вяра тази жена, че да я изцери Христос? Или силната вяра, онази като синапово зърно, която мести планини, се вменява в дълг на всеки християнин? На друго момиче отецът предписал пълен пост на вода в продължение на седмица, за да се излекува от блудните си помисли...

Един млад човек бе доведен до самоубийство от духовното наставничество в манастир в близост до София, славещ се с благочестието и придържането си към стария стил. Причината - непрекъснато чувство за греховност и вина, внушавани му, понеже не можел да се пребори със свои младежки страсти. Младежът отбягваше да общува с хора и навсякъде виждаше бесовски изкушения. Трагичната му смърт остана незабелязана от църковните среди, но тя е изобличение и пример за това, че незрялото духовно водачество води хората не само до духовна гибел, но и до физическа. Дано Бог прости отчаяната му постъпка!

Защо има духовни наставници, които се държат по този начин? Едва ли ще изчерпим отговора, но според нас една от най-важните причини е тоталитарното отношение към човека и неуважението към неговата личност и свобода. Днес често претендиращите за ролята на духовни старци са млади хора, нямащи необходимата възраст и духовна опитност, за да бъдат наистина такива. Водени от чувството, че са придобили даровете на Светия Дух, те назидават чадата си, докато всъщност самите те имат нужда от духовно лечение на своите гордост и липса на любов. Вместо да бъдат критични и безпощадни към своите грехове, но снизходителни и любящи към другите хора, да се опитват да разберат проблемите им, при "младостарците" е точно обратното – те хокат, травмират и смачкват личността на чедата си. В резултат на липсата на съкрушено и смирено сърце, те започват да се държат като гуру. Гуруто е духовен учител в някои източни религии, който има пълна и безпрекословна власт над учениците и следовниците си, които приемат неговите думи и решения безкритично, като абсолютно задължителни и без право на противоречие.

Духовните чада, които си търсят тоталитарен наставник

В отношенията духовен старец – чадо отговорност носят и духовните чада. Когато един човек избира своя духовен отец и го следва, той носи отговорност както за своя избор, така и за свободното и разумно следване на съветите на своя отец. Следователно, ако духовният отец е тоталитарен, отговорност за това носи и неговото чадо.

Познаваме хора, които след като са били подлагани на осъждане и най-грубо вмешателство в личния им живот, свикват да търпят подобно отношение към себе си. Основната опасност пред духовното чадо се състои в подмяната на малодушието, безхарактерността и слабоволието с добродетели като послушание, смирение и себеотречение. На пръв поглед малодушието и смирението много си приличат. Но те са различни неща. Малодушният, дори виждайки грешките в съветите на изповедника си, не споделя с него своето мнение, а трупа смущението в себе си и го таи, но няма силата да говори открито, защото ще поеме големия риск да противоречи на духовния си отец. Така малодушният, освен греха на малодушието си, изпада неминуемо и в лицемерие, защото таи в сърцето си неща, които би трябвало да сподели със своя отец. Така лъже себе си, че е послушен и смирен и подобно на кривите огледала отразява изповедника си в изкривен вид.

Смиреният човек е искрен и открит, и с много обич и простосърдечие ще каже на своя изповедник всичко, което го притеснява в мненията му. Възможно е притесненията му да са неоснователни и тогава обяснението на свещеника ще успокои смута в душата му. Но е възможно и гласът на съвестта да не го е подвел и вътрешният протест да се изпълни дадено наставление да има своите основания. Християнинът носи отговорност за това, дали го ръководят в съгласие с Евангелските заповеди или не. Ако някой съвет на наставника противоречи на духа на Евангелието, то тогава вярващият трябва да каже откровено, че той ще слуша Бога, а не неговия съвет (срв. Деян 4:19). Естествено, тук е нужна определена зрялост и на духовните чеда, за да не се получи така, че всеки да скрои Евангелие по своя мярка и разбиране и според своята изгода или моментни емоции да приема или отхвърля съветите на наставника си.

По какво да познаем кой отец е гуру

Ето няколко щрихи в тази насока:

1. Отецът-гуру демонстрира духовна зрялост и богат опит. Често той наставлява чадата си от позицията на знаещия и можещия и поддържа за себе си илюзорното чувство, че е свят човек.

2. Такъв изповедник, говорейки дори с благ тон, постоянно назидава и кара чадото си да се чувства неуспяло и непоправимо грешно човешко същество.

3. Тоталитарният отец се намесва остро в личния живот не само на чадата си, но дори и на други хора. Има случаи, в които духовни отци определят кой за кого трябва да се венчае и подтикват към тази определена от тях връзка и духовните си чада...

4. На тоталитарния тип отец особено се нрави чадата му да го питат за абсолютно всичко и да не могат да направят и най-елементарното свое дело без неговото благословение. Някои отци (за да убедят чадата си да имат послушание към тях) стигат дотам, че цитират св. Антоний Велики, който съветва монасите - свои чада, да се допитват до духовния си наставник за всяка капка вода, която са изпили и ще изпият в своите килии. Повече от очевидни са в случая две неща. Първо, в това наставление св. Антоний използва хипербола и второ, (което в случая е по-важното) духовният отец, който се позовава на св. Антоний трябва да се запита дали е достигнал до светостта, духовната мъдрост и душеведение на св. Антоний, за да дава такива съвети.

5. Авторитарният наставник не дава обяснение за епитимиите и послушанията, които дава на своите чада, камо ли да ги попита за тяхното мнение по някой духовен въпрос. Тук важи правилото духовникът дава – чадото не разсъждава, а изпълнява.

6. Някои наставници казват на чадата си, че ако те са им докрай послушни, то Бог снема всички грехове и отговорности от чадата. Следователно (според такива отци), дори те да са дали погрешен съвет на чадото си, то Бог като види послушанието на чадата, ще претвори злото в добро. Така на чадата се внушава, че вече не те, а старецът е отговорен за техните дела. Трябва да признаем, че това е много изгодна позиция както за тоталитарния наставник, така и за неговото малодушно чадо. Проблемът е, че по този начин вместо да се лекуват от мазохизма си и страхливостта си, такива духовни чада губят връзка с действителността и остават духовно незрели и неспособни да се справят с реалния живот. Те се надяват, че пред Христовия съд няма да носят отговорност за себе си. Само че в Евангелието четем друго – пред Христовия съд ще застане всеки „за да получи всякой заслуженото, според доброто или злото, което е извършил с тялото си” (2 Кор. 5:10). Когато се поверяваш на ръководството на духовно незрящ човек, ти поемаш риска да паднеш заедно с него в ямата (вж. Мат. 15:14). Вярваме обаче, че към духовните чада на такъв отец Христос ще прояви Своята неизказана любов, защото те са били измамени, но си остава тяхна отговорност, че са избрали такъв човек за свой ръководител.

Особена Божия благодат и милост е човек да намери своя духовен отец. Всеки човек е различен и затова и духовните наставници са различни. Не един, пък бил той и най-добрият, е подходящ за всички, но този, който Бог е отредил за всеки. Истинският духовен наставник се отличава с качества като любов в Христа, съпричастност, състрадателност, готовност да се жертва в името на чадото си, стремеж да направи чадото си духовно зрял и отговорен човек. Такъв отец с поведението си и с добрия си в Христа живот се стреми да развие и подкрепя добродетелите в чадото си, и критикувайки го градивно, с обич го насочва в неговото израстване. Добрият духовен отец стимулира честните, открити диалози отец-чадо, където няма място за унижение на личността и достойнството на нито един от двамата.

Всъщност, по плодовете ще познаем добрия духовен наставник – а плодовете са неговите духовни чада! Където има малодушни, незрели и духовно осактени личности, несмеещи твърдо да отстояват истината с „да, да“ и „не, не“ - това е белег за присъствието на тоталитарен тип духовен старец и симптом на нездрав духовен живот.

Искрено желаем на всички, които търсят своя духовен отец, Бог да им помогне в намирането на такъв човек, който да се стреми да бъде Христов и да може и тях да заведе при Христа.