Онази топла есен запомних със следното събитие: беше 1973 година. Веднага след казармата станах иподякон на Светейшия патриарх Пимен, който по милост Божия скоро започна да се отнася към мен топло и приветливо. Описаното от мен произтича непосредствено от тези обстоятелства.Веднъж след служба той ме извика и каза: “Имам поръчение за теб. Става дума за следното: богомолци ми казаха, че една жена иска да подари на патриарха икона на Казанската Божия Майка. Тази жена живее извън Москва, моля те да отидеш при нея и да ми донесеш иконата”.
Аз, разбира се, много се радвах да помагам с каквото мога на Светейшия и затова поисках благословение веднага да се захвана с тази работа. Още същия ден, след като обядвахме, взех служебната кола на патриаршията и отидох първо в храма “Св. пророк Илия”, откъдето взех една духовна дъщеря на отец Владимир и заедно тръгнахме да навестим дарителката.
Забелязах, че спътницата ми е малко смутена. Помоли ме да се разходя по улицата или в градината, тъй като нейната позната, макар и да й бе говорила за намерението си да подари иконата на патриарха, едва ли ни очаква точно сега. Каза ми още, че на жената едва ли ще й е толкова лесно да се раздели с нея, защото този образ е умоляван столетия. Някога той е бил скъпоценна семейна реликва на някакви дворяни и пред него задължително се извършвали служби и молебени с акатиси. Сега той е само една от любимите икони на тази жена.
“Трябва да я подготвя за вашето идване”, каза спътницата ми.
Признавам си, в този момент бях настроен съвсем не скромно. “Изпълнявам лична молба на патриарха, - бръмчеше в главата ми, - а може и да не ми дадат иконата, напразно го безпокоихме, ще имам неприятности в патриаршията”. От друга страна дори се радвах да постоя повече време тук и да се насладя на красотата на вилното Подмосковие. Аз, разбира се, възпитано се съгласих и тръгнах да се разхождам из градината, окичена с узрели ябълки и ухаеща с особения аромат на късните цветя, който бяха твърде много. В градината цареше безпорядък: стар велосипед, корито с прогнило дъно, настъпих някакви дъски, а в ъгъла на градината от колибата си изскочи някакъв помияр и ме залая, но беше на синджир, та успях да се поразходя. Забелязах, че живеещите наоколо чуха лая му и по прозорците на къщата, а те бяха около шест само на едната стена, се появиха любопитни лица. Съвсем нескрито и с превелика любознателност те разглеждаха неканения гост, пристигнал с черна “Волга” с московски номер, че на всичкото отгоре изучаващ старателно и градината . Това продължи двадесетина минути. След това разбрах, че тази къща има едновременно няколко стопанина, което впрочем, обясняваше и безпорядъка в двора. Дворът не бе разделен, бе общ, което позволяваше полека лека да бъде затрупан със стари и непотребни вещи. Към вратата в противоположния край на къщата, в която се скри моята спътница, водеше тясна, обрасла със зеленина неравна пътечка.
Почаках още малко и аха да тръгна към същата тази врата, макар и неканен, когато тя се отвори и спътницата ми даде знак да вляза. Поех след нея по скърцащо старо стълбище, то ме отведе в напълно тъмен коридор, миришещ на керосин и запарено, а оттук се озовах в тясна стаичка с един прозорец. И тук не беше много светло – прозорецът бе нацвъкан от мухи, а на перваза имаше какви ли не предмети, които закриваха светлината. Когато се огледах, видях, че стаята е много малка. Вляво на прозореца имаше маса, а на нея и над нея – много икони. Те бяха най-различни, но всички достатъчно простички и овехтели. И точно в център на масата бе изправен голяма икона на Казанската Божия Майка. Бе невъзможно да не го забележиш, затова веднага му обърнах внимание, дори забравяйки да поздравя домакинята. Не съм познавач на иконите, затова и не се опитах да определям нито колко е стара, нито колко е ценна тази, която бе пред мен. Мога да кажа само едно, тя беше в прекрасно състояние. Голямата сребърна риза сякаш обливаше старината с някакъв особен емайл, на който бе написана историята на иконата, имаше и големи аметисти. Венчето бе от планински кристал. Образът бе в голям кивот с приблизителни размери осемдесет на шестдесет сантиметра. Пред него беше запалено старинно кандило. Когато най-после видях стопанката на стаята и я поздравих, бях малко удивен. Тя се оказа дребна, прегърбена старица, около осемдесетгодишна, а може и повече. В полумрака не успях да видя как е облечена, но помня, че ме порази бедната обстановка и невзрачната обитателка на жилището.
Моята позната започна да ме представя на старицата, но на нея въобще не й беше до мене. Постепенно свикнах с обстановката и цялото ми внимание бе приковано от старицата. Моята спътница се опитваше да я убеди, че да се държи такава икона е опасно, че заради нея могат да я ограбят и убият, и други неща в този дух. Но си личеше, че бабичката не я слуша. В този момент за нея сякаш , в стаята нямаше никого, освен само тя – Божията Майка. Да, точно Божията Майка, понеже аз виждах, как тя разговаряше с иконата, като с жив човек. В очите й имаше сълзи, които тя изтриваше час по час със своята жилеста изсушена ръка, без да сваля взор от образа и да му говори с простички думи.
От тях аз разбрах, че тя се прощаваше с иконата, като с жив човек.
“Мила моя, Божия Майчице, - казваше тя, - не ме оставяй сама. Как ще я карам без теб?” Думите й бяха прекъсвани от дълбоки въздишки, тя постоянно се кланяше пред нея доземи. “Дай да те избърша, че как така ще тръгнеш прашна”, - нареждаше бабичката и бършеше иконата и кивота с чисто парцалче. След това извади от някакъв сандък бяла кърпа и започна да я загръща. Словата, с които тя се обръщаше към образа бяха пропити толкова силно с топлота и ласкавост, че аз бях поразен. И само наблюдавах случващото се мълчешком. Бабичката уви отделно старинното кандило и ми го подаде.
Иконата беше доста големичка и се наложи аз да помогна на старицата да я увие в кърпата. Понечих да я взема внимателно, но в този момент тя ме погледна някак си много ревниво. “Не, не”, - каза тя. “Но нали е тежка”, - възразих й аз, недоумявайки наистина ли тази стара бабичка си мисли, че може сама да я носи. В този момент аз чух нещо, което въобще не очаквах. Старицата сякаш бе прочела мислите ми, погледна ме с укор и каза: “Че как ще посмея? Богородица Сама ще тръгне, а аз само ще я изпратя до портата… Тя напред, а аз, грешната, след нея, крачка по крачка. Как ще посмея да я нося?” – с укор повтори тя, поглеждайки ме. В този миг бабата повдигна с лекота огромния образ, който почти я закриваше, и леко и бавно тръгна по тъмния коридор, по разклатеното и скрибуцащо стълбище, та чак до улицата. През цялото време тя пристъпваше бавно по тясната пътечка под прозорците, държейки благоговейно образа в протегнатите си ръце. Така тя напълно спокойно занесе иконата до колата, където й помогнах да я постави на задната седалка. “Дай за Те целуна за последен път”, каза старата жена и започна да се кланя на улицата до автомобила със земни поклони.
В този момент аз изпитах особено чувство. Не можех да си обясня, как тази едва жива бабичка пренесе толкова тежък товар през цялата градина, по тясната пътечка, по която под краката хрускаше всякакъв боклук, че и да избегне да не се закачи в някоя хвърлена наблизо гнила дъска, пирон или друго нещо. И досега в мен, като камбана, звучат думите й: “Че как ще посмея да я нося? Богородица сама ще тръгне, а аз само след нея, крачка по крачка…” дали се случи чудо пред очите ми, не знам, но аз ясно почувствах, че за някакви си десетина минути се приобщавам към великата благодат, която се изразява в пределно простата, но твърда вяра и любов на тази бабичка.
В този момент аз изпитах особено чувство. Не можех да си обясня, как тази едва жива бабичка пренесе толкова тежък товар през цялата градина, по тясната пътечка, по която под краката хрускаше всякакъв боклук, че и да избегне да не се закачи в някоя хвърлена наблизо гнила дъска, пирон или друго нещо. И досега в мен, като камбана, звучат думите й: “Че как ще посмея да я нося? Богородица сама ще тръгне, а аз само след нея, крачка по крачка…” дали се случи чудо пред очите ми, не знам, но аз ясно почувствах, че за някакви си десетина минути се приобщавам към великата благодат, която се изразява в пределно простата, но твърда вяра и любов на тази бабичка.
Аз израснах в религиозно семейство, в детството си бях обкръжен от икони и молитви, но такава любов към пърообраза, такава непосредствена беседа с Небесната Царица аз не можех да си представя никога, и това трогна душата ми до дъно.
Бабата остана до портичката на градината дълго време, бършейки с ръка напиращите в очите й сълзи, виждах я чак докато колата ни не се скри зад първия завой.
Постепенно дойдох на себе си и ясно проумях, че Господ ме сподоби да се приобщя към великата благодатна сила на нашия народ, коята всъщност е неговата вяра. И това не бе случайно. Аз току що бях започнал да уча в семинарията, където често пъти духовната зрялост на човека се измерва с количеството на богословските знания. В този момент осъзнах съвсем опитно, че връзка с Горния свят може да се осъществи много лесно, достатъчно е да имаш само чисто сърце и силна вяра. Макар и да бях само наблюдател на всичко описано, напълно уверено мога да кажа, че бабата се покланяше и целуваше не дъската и боите, покрити със скъпоценна риза, пред нея предстоеше самата Владичица, нашата Богородица, чието присъствие аз чувствах, но поради своята греховност и духовна слепота не осъзнавах съвсем отчетливо и ясно. По време на тези минути аз бях като омагьосан. Колко често ми се налага сега да наблюдавам хора, които като гледат иконата, виждат в нея само боите. Те трошат маса пари, за да се сдобият с някоя икона, само и само, за да станат собственици на уникална старинна вещ. Бедните, колко са нещастни. Това вече е идолопоклонничество.
Благодаря на Бога, че ме сподоби да видя истинското, живото поклонение на първообраза.
Предадох иконата на Казанската Божия Майка на Светейшия патриарх с бележка, на която бе написано името на последната й притежателка за споменаване по време на молитва. След малка реставрация на ризата и живописта, иконата бе поставена в една от централните зали на патриаршията, където се намира и до днес.