Философстването не е богословстване. "Ако истинно се молиш, ти си богослов." (Св. Ник. Синайски). Необходимо е вътрешно съвършенство, за да разбереш съвършеното.
Дръж се естествено и весело. Християнинът не трябва да представлява някаква мрачна фигура, изтощена от аскетични подвизи и да служи за укор на останалите хора. Дори ако всичко у теб е искрено - все едно - не би издържал дълго, и реакцията би могла да бъде противоположна. Не мисли за външното - то трябва да бъде естествен резултат от вътрешния живот и да се прояви от само себе си.
Какво е постоянното чувство на неудовлетвореност и безпокойство - обичайното ни чувство, - ако не заглушеният глас на съвестта, който говори в нас въпреки съзнанието ни и, често, въпреки волята ни, за неправдата в нашия живот. И докато живеем, противопоставяйки се на светлия закон, който ни е даден, - този глас няма да замлъкне, тъй като това е гласът на Самия Бог в душата ни. Обратно, рядкото усещане за пълна удовлетвореност, пълнота и радост, - е радостта от съединението на божественото начало в душата ни с общата хармония и божествената същност на света.
Животът е скъпоценен и неповторим дар, а ние го разпиляваме безсмислено и безгрижно, забравяйки за неговата кратковременност. Или гледаме с тъга в миналото, или очакваме бъдещето, сякаш тогава трябва да започнем да живеем истински. Настоящето, т.е. това, което е животът ни, потъва в тези безплодни съжаления и мечти.
Мнението на другите за нас е огледалото, пред което позират почти всички, без изключение. Човек прави себе си такъв, какъвто иска да го видят. Истинският, какъвто той е всъщност, не е известен на никого, често и на самия него, а живее и действа някаква измислена и разкрасена фигура. Този стремеж към измама е толкова голям, че изкривявайки своята природа, човекът му принася в жертва дори самия себе си, единственото и неповторимото, което се явява всяка отделна личност.
Гордият е глух и сляп към света. Той не вижда света, а вижда само собственото си отражение във всичко.
Как да утешим плачещите? - като плачем заедно с тях.
Как да утешим плачещите? - като плачем заедно с тях.
За вярата е страшна не полемиката на отрицанието, не изпитанието й чрез ума, - тя ще издържи на това изпитание. За нея са страшни слабостта на духа, "сърдечното отстъпление" (по израза на Киреевски).
Равнодушието на вярващите е много по-страшно от факта, че съществуват невярващи.
Между духовния ръст и многословието съществува обратна пропорционалност. Лесна и съблазнителна е замяната на духовното усилие с бъбривост. В това е съблазънта на всяко "учителство".
Грехът е разрушителна сила преди всичко за неговия носител; дори физически грехът потъмнява, изкривява лицето на човека.
Най-голямата мъдрост в брака е да дадеш пълна свобода на онзи, когото обичаш. Земният брак е подобие на небесния (между Христос и Църквата), а в него има пълна свобода.
В стремежа на много хора да избягат от самотата, съзирам скрит страх от смъртта.
Радостта от почитането на иконите е в това, че Бог, "Неописаното Слово" слезе от небесата, стана плът, прие човешки вид, обитава сред нас, "пълно с благодат и истина" и ние го чухме с ушите си, видяхме го с очите си, докоснахме го с ръцете си (1 Иоан. 1,1).
Липсата на милосърдие, неумолимостта, безпощадността към хората, е непреодолима завеса между нас и Бога. Все едно да закрием растение с черен похлупак, и след това да ни боли, че то вехне без слънчеви лъчи.
Липсата на милосърдие, неумолимостта, безпощадността към хората, е непреодолима завеса между нас и Бога. Все едно да закрием растение с черен похлупак, и след това да ни боли, че то вехне без слънчеви лъчи.
Любовта е любов само тогава, когато се проявява към всички, без изключение. Докато е насочена само към хората, които обичаме, - това не е любов, а егоизъм. Тук говоря за християнската любов, а не за любовта в брака и семейството.
… Колкото повече остаряваш, толкова повече се научаваш да цениш трайните приятелски отношения в този нетраен, изменчив, призрачен свят.
Характерно е, че двете основни форми на лудост - манията за величие и манията за преследване, са възможни само при наличието на самолюбие, и се явяват форми на грях - гордостта.
В Първото послание на евангелист Йоан (1 Йоан. 4) се говори за Божествената любов, за онази любов, която покрива много грехове, която отменя закона, заменя изпълнението на всички заповеди; за онази любов, която дава живот, защото чрез нея се докосваме до Източника на Живота; която дава висше познание: "Който не люби, той не е познал Бога" (1 Иоан. 4,8), и обратно "Всякой, който люби - познава Бога" (1 Иоан. 4,7). Познава Го по закона на подобието.
Изтичането на времето плаши, когато стоим на място. Необходимо е да се потопим в дълбочината - там времето става безразлично.
Очакакването и изискването за чудеса не само е нечестиво - като проява на недоверие към Бога, но е и безсмислено - нали са извършени безброй чудеса, и ако те не са ни убедили в нищо, тогава как това (n+1) чудо ще успее да ни убеди?
Мнозина през целия си живот живеят в нечия сянка или се превръщат в копие на някого. Но първичният смисъл на съществуването е - да бъдеш самия себе си, издигайки се, да се преобразиш в "Образ и подобие Божие".
Гениалността на Х. се проявява в две негови качества - в искренността му, в умението му без фалш и предвзетост, със свежи очи да гледа на света. Той обича света: независимо дали става дума за нова книга, маслиново дърво или среща с човек.
Ако разбираме думите на апостола за признаците на вярата (Марк. 16) в смисъл, че всеки вярващ притежава всички тези признаци, това може да ни доведе до отчаяние: тогава става ясно, че нямаме вяра. Може би, утеха за нас ще бъде обяснението на св. ап. Павел за различните дарове на Св. Дух. (І Кор. 12): "Едному се дава слово на мъдрост, другиму - слово на знание, другиму - дарби за лекуване…"
Най-важното за възпитанието на децата е да виждат, че родителите им живеят богат вътрешен живот.
Молитвата е изкуство. Неправилно упражняваната молитва засилва вътрешния хаос, особено у душевно неустойчивите хора.
Всяко слово и поучение имат смисъл и стойност само тогава, когаго извират от собствения духовен опит и знания. Словото, изречено само с уста, е неискрено и мъртво, и слушащите винаги безпогрешно го разпознават.
Опрощението на греховете се дава от Бога според степента на нашата вяра и покаяние.
Велика е пречистващата сила на страданията и техният смисъл. Духовният ни ръст зависи преди всичко от начина, по който ги понасяме. Мъжеството пред тях, готовността да ги приемем - е знак, че душата е поела по верния път. Но не бива сами да ги измисляме и търсим.
Ако разделим нещастието на хронологични моменти, понякога не ще го открием в нито един от тях.
Християнството покорило света без насилие, възпитало младите народи, създало християнската култура, в която живеем и до ден днешен, смегчило нравите - в съда, в социалните отношения, издигнало значението на жената, сформирало християнската наука и изкуство. Ние сме наследници на тези богатства. Но невинаги ги оценяваме. Тънка нишка, готова да се скъса, ни свързва с Църквата. Нека се стараем да обновяваме в себе си мисълта за нашето благо-родство, за висотата на нашето християнско звание. Нали християните - са особена порода хора - "по това ще познаят, че сте мои ученици" - т.е. такива, независимо от нашата бедност, трябва да бъдем.
И ада, и рая имаме вече отчасти тук, на земята - чрез страстите и чрез опита ни в доброто.
Душата копнее за радост, въпреки всичко; скръбта, страданията сами по себе си са несвойствени за човека, и това инстинктивно търсене на радостта и светлината не е ли спомен на душата за изгубения рай, и стремеж към него.
Цялата ли вселена е повредена от греха? Не съзерцаваме ли райските селения, гледайки към звездите?
Познанието на истината е общение с Истината. Познанието на Бога е живот в Бога, докосване до Неговата слава. Богопознанието е богоуподобяване.
Из книгата "Записи"
